Женя се изправи, ругаейки, и тръгна към къщи. Слава богу, че навреме беше прехвърлил ключовете, парите и документите във вътрешния джоб на палтото си.
Възможно е и на него да се бе предало удивителното качество на вуйчо му — да излиза сух от водата. Във всеки случай, след като се озова вкъщи зад металната врата, Точилин въздъхна, облегна се на стената и затвори очи — всичко мина донемайкъде сполучливо.
— Ще може ли да върви сам? — попита капитан Сивич. — Не бива да провеждаме разпит в стая, където лежат още десет души.
— Мога да ви отстъпя кабинета си — каза завеждащият отделението. — Но там ще трябва да седите, а на него това безусловно ще му бъде трудно. Така че — лекарят се замисли — мога да ви предложа манипулационната. Но — той вдигна нагоре показалеца си — ще се наложи да си измиете ръцете и да облечете бяла манта.
— Моля ви се, така е много добре — кимна Василий Василиевич. — Няма да има въпроси — при кого е дошъл милиционерът и защо?
— Именно.
След десет минути по коридора на хирургическото отделение мина нов лекар. Никой не му обърна внимание. А след още десет минути в трета стая влезе медицинската сестра и кресна:
— Шевченко! В манипулационната!
— Вече ме боцкаха днес — замърмори Шевченко. — Ама вие сте направо садисти!
— Без повече приказки — отряза го сестрата. — На консултация.
Шевченко се изправи с мъка и както си беше в синята болнична пижама, бавно закуца по коридора към манипулационната.
Непознатият лекар не му хареса още от пръв поглед — имаше нещо съвсем нелечебно у него. И първите думи на завеждащия отделението потвърдиха най-лошите му подозрения.
— Капитан Сивич от милицията иска да поговори с вас. Ще ви е трудно да седите, затова легнете на кушетката — каза той и излезе от манипулационната.
Шевченко остана сам с милиционера.
— И тук ме намерихте — промърмори той. — Изпод земята ще изкарате човека, щом ви трябва. Е, какво има, питайте.
— Александър Юриевич — започна Сивич, — какво знаете за Хамлет Карапетян?
Шевченко се опъна на твърдата кушетка и затвори очи. Василий Василиевич търпеливо чакаше.
— Ами изобщо работата беше така. Ние с Витка — Станиславски де — останахме съвсем без пари. Витка предлагаше да клекнем с шапки в подлеза, ама нали знаете, трудно е някак, не сме го правили досега… Мислиш си, ами ако мине някой познат, а и изобщо… А ни се пие, та две не виждаме. Въобще стоим си ние край Курската гара, измръзнали, гладни. И тогава идва тоя: „Привет, момчета!“ Да си кажа право, не ми хареса много, обаче почерпи — не мога да отрека. Пари наистина не ни даде. И вика: „Има една работа.“ Ние питаме: „Каква работа?“ Ако е нещо престъпно — неее, това не е за нас.
Той, тоест Хамик, ни заведе при павилиона, взе бира, кренвирши и ни обясни кое как. Изобщо и въобще трябваше да се заселим с Витка в апартамента и да пречим на съседите — да крещим, да шумим и разни такива. А той ни обезпечава и пиячката, и мезето.
— Съгласихте ли се? — попита Сивич.
Шевченко почувства в тона му неодобрение и започна да се оправдава:
— Ами той Хамик така обрисува всичко — значи такива кофти хора, той им предлага едва не палати, а те все се дърпат. Та трябваше да им покажем, че комуналната квартира е кофти работа. За да станат по-сговорчиви. Ние помислихме, помислихме и се съгласихме. И без това нямаше къде да ходим.
Всъщност те мислиха не повече от минута, но Шевченко нямаше намерение да обяснява това.
Но стана така, че ролята на квартирни скандалджии и хулигани се оказа над възможностите им. Сутрин ги беше срам, и то така, че търчаха по коридора към тоалетната и не смееха да гледат никого в очите. А и в действителност Хамик изобщо не излезе толкова щедър, както те смятаха в началото. Мислеха си, че всеки ден ще има водка и бира, салам и кренвирши, а излезе — две бутилки от някаква гадост като ментето по хиляда и двеста, наречено „Оригинална“, а за мезе в най-добрия случай кучешка радост, че понякога и просто кубче китайска разтворима каша. А на Хамик и това му се свидеше за приятелчетата скандалджии. Той всеки ден им пилеше, че нищо не правят, за да вгорчат живота на съседите.
— Искаш ли водка? — питаше Хамик Шура Шевченко, който го посещаваше по-често. — А заработил ли си я?