В края на краищата Хамик ги постави пред дилемата — или те избират нова, по-ефективна тактика за мъчение на съседите, или той ги изритва от квартирата и заселва там други, по-подходящи хора.
Това стана точно вечерта на оная нощ, която завърши така плачевно.
— На мен какво ми е — каза на капитана Шевченко, — а виж, на Витка сега лошо му се пише. Ще ме изпишат и шапка на тояга, а него го откараха в ареста. Оттам никак не е лесно да се измъкнеш.
— Ще го съдят — каза! Сивич.
— Ох, Господи! Другарю капитан, не може ли да напиша заявление, че значи нищо против него нямам, в смисъл че аз съм си виновен? Честно казано, Витка сигурно е бил прав. Не знам. Само че аз много се плаша от вашего брата, ченгетата, извинявам се — милиционерите.
— За какво ви ръгна тогава с ножа Станиславски? Искаше да уважавате милицията ли? — иронизира го Сивич.
— Нее — проточи Шевченко. — Искаше да разкажа за една далавера. Аз я видях, а той — не. Той, да знаете, се е начел като дете на тия книжки за пионери герои, та значи много вярва на тая романтическа глупотевина.
— И какво сте видели вие? — попита капитан Сивич.
— Абе аз и така много се раздрънках, стига.
Шевченко демонстративно се обърна на другата страна — с лице към стената, като даваше да се разбере, че разговорът е свършен.
— Слушайте, Шевченко — усети се капитанът, — виждам, че не ви е безразлична съдбата на вашия приятел, имам предвид Станиславски. Обещавам ви, че ще направя всичко възможно, за да му намалят присъдата, ако ми разкажете.
— Да намалят! — замърмори Шевченко. — От пет години на четири и половина. Знам ви аз. Пуснете го съвсем! Толкова. Като дойде при мен — сам и без охрана, тогава може и да ви кажа.
— Но… — започна капитан Сивич.
— И какво толкова се кахърите заради тоя Хамик. Голяма работа, един боклук по-малко — измърмори Шевченко.
Василий Василиевич вече искаше да става, но последната забележка на Шевченко го накара да седне обратно. Според неговите представи Шевченко не знаеше и нямаше откъде да научи за смъртта на Карапетян. Колата се взриви същата нощ, когато бе станал неговият побой със Станиславски. След това Шевченко не беше излизал от болницата, а първите дни изобщо прекара в реанимацията.
— Откъде знаете, че Карапетян е загинал? — попита капитан Сивич.
— Откъде, откъде… — промърмори Шевченко и се обърна с лице към него. — Отникъде! Ние видяхме с Витка как той влезе в колата. Искахме само да отидем при него, да си поговорим от сърце, да му обясним какво и как… И тогава като тресна…
— Значи вие и двамата сте видели това?
— Ами да — потвърди Шевченко.
— Но нали казахте, че Станиславски не е видял.
— Не, другарю капитан — Шевченко намигна заговорнически, — аз отидох там малко по-раничко. Сам.
— И какво видяхте тогава? — Сивич дори се учуди малко, като почувства как изведнъж сърцето му — на него, опитния следовател — ускорено заби.
— Какво съм видял, ще кажа, като си дойде Витка — твърдо се запъна упоритият Шевченко и колкото и да се опитваше, Василий Василиевич не успя да измъкне от него нищо повече.
Глава тринадесета
Шевченко и Станиславски
— Ама че работа, Александра Ивановна! — започна още от вратата капитан Сивич.
— Чакай, поеми си дъх — спря го Романова. — И ние имаме за теб добри новини. Люба — повика тя секретарката си, — направи, моля те, чай. Ще стигнат ли за всички чашките?
— Сега бих пийнал и нещо по-силничко. — Василий Василиевич огледа събралите се в кабинета на Романова за поредната оперативка. — Е, ще минем и с чай.
— Намериха убиеца на Карапетян — съобщи Романова. — Криел се в Калуга при свои земляци. И сега Анатолий Фьодорович се разправя с него.
— Мълчи гадът — забеляза Шведов.
— Сашка, и ти би трябвало да го разпиташ — обърна се Романова към Турецки. — Банкер е все пак.
— Какъв банкер е той? — намеси се в разговора началникът на втори отдел в МУР подполковник Нелюбин. — Ако той е банкер, аз съм президентът на САЩ! Само табелата му е такава. А реално — шантаж. Случаят е ясен.
— Ако догадките не се потвърдят с факти, случаят не може да е ясен — забеляза Мойсеев, който като криминолог и законник, не можеше да се съгласи с такива заявления.
— Не знам — поклати глава Сивич. — Аз добивам съвсем друго впечатление.