Веднага след разговора с Шевченко в болницата капитан Сивич отиде в следствения арест при Станиславски. Той напълно потвърди показанията на Шевченко. Оня ден Хамик не им дал и копейка, че и ги заплашил на това отгоре да скандалджийстват по-здраво, иначе ще ги изрита на майната им. Не им се искало да се махат от топлата квартира. Но и тормозът нещо не се получавал — нямали настроение. И през нощта, някъде след полунощ, Шурка Шевченко отишъл при Хамик да проси пари за водка.
Когато се приближил до входа, той видял, че край паркираната до блока кола се мотае някакъв мъж. Шурка дори се учудил — намерил време да се занимава с ремонти — наоколо мрак, очите могат да ти извадят. А впрочем какво ли му влиза в работата…
Той влязъл във входа и веднага разбрал, че не е дошъл в подходящо време. Хамик стоял на стълбището и диво се карал със своя приятел, друг арменец, който живеел на долния етаж. Шевченко изчакал известно време, но скандалът не затихвал. Тогава Шевченко разсъдил, че в такова настроение от Хамик не може да се очаква нищо хубаво, и решил да се върне вкъщи — на улица „Милников“.
Те поседели с Витка, изпили ментето и опитали да се скарат. Но нямали вдъхновение. Витка се разстроил и започнал да кълне всичко на света — Хамик, Шурка, себе си, своята съдба и проваления живот.
В края на краищата той поискал Шевченко да направи още един опит. Шурка се заинатил и тогава те отишли заедно, макар че обикновено връзката с Хамик поддържал именно Шевченко.
Като завили в двора, те чули как някой излязъл от входа. На слабата светлина от уличната лампа ясно разпознали набитата фигура на Карапетян. Той отишъл до колата си.
— Хамик! — извикал Шевченко.
Да тичат след много дни непробудно пиянство те не можели. И това ги спасило.
Без да обръща внимание на виковете им, Хамик отворил вратата на колата, седнал вътре, запалил двигателя и потеглил.
И тогава колата се превърнала в ярко огнено кълбо. Шевченко и Станиславски били още доста далеч и се отървали само с уплаха.
Потресени, те се върнали вкъщи. Преброили парите си, Шура поровил из кухнята и намерил в шкафчето на Серьожа Ройберг смачкана хилядарка. Отишли при денонощно работеща барака и купили пак менте. Изпили го. И тогава започнало всичко.
Шурка разказал на Витка, че е видял мъж, който се мотаел край колата.
— Това е колата на приятелчето на Хамик, с което се караха — казал Станиславски.
— Не, аз оня го знам! — отвърнал Шурка. — Оня беше друг.
И тук събутилниците загрели, че са видели как лепват бомба на колата. А по-нататък като се започнало! Станиславски искал Шевченко веднага да отиде в милицията. Шевченко се дърпал и тогава Станиславски, чиято гражданска съвест се пробудила вероятно под действието на ментето, започнал да го нарича „отстъпник“, „боклук“ и още кой знае защо „фабрикант“ и „лайнократ“. Но когато стигнал до това, че Шевченко е „продал съветския народ на мафията“, той не издържал. Сбили се — вече наистина точно както искал от тях Хамик. И боят свършил трагично.
— Кого е видял той там? Белези? — попита Нелюбин.
— Кавказец? — прокарваше своята линия Шведов.
— Шевченко мълчи. Иска да се прекрати следствието срещу Станиславски, дори написа заявление, че няма претенции към него и сам си е виновен за всичко — обясни Сивич.
— Виж ги ти — един за всички, всички за един — подсмихна се Романова. — Е какво пък, щом е така, може и да го прекратим. Гледай какви принципни хора имало още у нас. А ти чу ли, Саша? — обърна се тя към Турецки, сякаш изразът „принципни хора“ нещо й напомни. — Меркулов май се е върнал в Москва.
Меркулов се прибра в Москва едва предната вечер. Той още беше съвсем потънал в своите казански дела и продължаваше да мисли за „аверчетата“, които държаха в ръцете си цели заводи и фабрики на територията на Казахстан, когато в кабинета му влетя раздърпаният Турецки.
— Константин Дмитриевич — извика той от вратата, — трябва да поговорим!
— Саша, да не те гонят? — поинтересува се Меркулов. — Нещо ми се виждаш поразчорлен.
— Как да не съм, да знаеш какви неща стават тук — отвърна Турецки.
— По принцип вярно — съгласи се Меркулов. — Да не са взривили пак някой банкер?
Турецки се приближи до Меркулов и каза тихо и сериозно:
— Константин Дмитриевич, вярвам ви като на себе си. Трябва да се направи нещо. Страната е заплашена от хаос, разбирате ли? Някой иска да грабне властта.