Директорът на Алтайската банка
Управителят на банка „Риалти“
Генералният директор на банка „Яуза“
Ръководителят на финансовата компания „Твер-инвест“
Директорът на банка „Витяз“
Заместник генералният директор на „Универбанк“.
Срещу всички тези хора през последния месец бяха извършени покушения, при това все успешни. Сега към тях можеше да се прибави и шефът на неголямата финансова къща „Вяра“, който по чудо беше останал жив.
Нямаше съмнение — гибелта на тези хора бе свързана с професионалната им дейност. Значи трябва да се открие нещо общо в работата на банките, които те са ръководили. Обаче тук Турецки се объркваше. Честно казано, хич го нямаше по финансовата част, навремето не се научи дори да води ергенския си бюджет — добре, че сега Ирина пое тези проблеми.
Макар Саша да беше съвременен човек, никога не се беше интересувал от курса на долара или германската марка, а цените в магазините дори не се опитваше да запомни — какъв смисъл има, когато те се сменят толкова бързо. Затова, когато отиде на гости при майка си, той изобщо не можеше да поддържа най-увлекателния за нея разговор за цените, който бе заменил дежурните приказки за времето.
Турецки пак погледна списъка на банките. Някакво шесто чувство му подсказваше, че убийствата на банкерите са свързани помежду си — върху банките се оказва натиск, но от кого? Защо? С каква цел?
И защо това листче със съвсем чуждите за него имена на финансови структури изведнъж го наведе на мисълта за собствения му живот? Кой знае защо той усещаше към всички тях странна злоба — сякаш тези финансисти му бяха пресекли пътя, лично на него — Саша Турецки.
Той не би бил следовател по делата от особена важност, ако не можеше да открие отговора. Този отговор беше Татяна Бурмеева. Защо всичко най-хубаво се пада точно на такива?
Турецки пак си спомни за Татяна и за миг му се стори, че заради такава жена би могъл да жертва твърде много. Тя му изглеждаше измъчена и крехка — като заблудено дете, което ти се иска да прегърнеш и да приласкаеш. Саша се опитваше да прогони от съзнанието си нейния образ, но само да помислеше за финансистите и банкерите, веднага си припомняше онази снимка с Татяна и нейния мъж, дребосък и очилатко. Само че трябваше да мисли не за това, а как да открие убийците на Леонид Бурмеев.
Турецки пак погледна листчето. И така, финансова къща „Вяра“ Сергей Саруханов остана жив и без всякакво съмнение знае от кого следва да се страхува. Но дали ще проговори? Печалният опит на Шевченко говореше, че мълчанието сега е по-полезно.
В полунощ телефонът на Турецки пак иззвъня. Този път беше Вадим Дроздов, твърде разтревожен от всичко ставащо.
На другия ден двамата стари приятели се срещнаха на ъгъла недалеч от детективска агенция „Глория“.
Беше слънчев есенен четвъртък. На кея на стокхолмското пристанище Фрихамн се товареше фериботът „Илич“. Безгрижните потомци на викингите се качваха на него, за да се полюбуват на архитектурните и другите чудеса в града на Нева, а също и да извършат десант в неприлично евтините за тях магазини на бившия Ленинград. Запотени руснаци (ако се вярва на паспортите — все още граждани на СССР) се връщаха всеки отнякъде: четирима мъже сновяха насам-натам, всеки с куп автомобилни номера под мишница. Брадат шведски митничар премина с важна стъпка, след него ситно подтичваше раздърпана руска девица. Тя бърбореше на английски, като се опитваше да убеди господин офицера, че персоналният компютър, който носи, по никакъв начин не попада под никакво ембарго. Митничарят, без да я слуша, величаво се приближаваше към старателно опакованите кашони и въртеше на пръста си джобно ножче с трийсет приспособления. Господин офицерът искаше да се убеди лично.
До отплаването оставаха четиридесет минути.
Човекът, записан в паспорта си като Алексей Снегирьов, на пръв поглед нямаше особено имущество. Само кожена чантичка на колана и препатила яркочервена раница. В нея имаше безтегловен спален чувал, в който въпреки това човек можеше да преспи и на арктическия лед. Имаше още фотоапарат, няколко филмчета за него, касетофон „Шарп“ и малко дрехи. В това число два поизносени анцуга и стари маратонки. Ако тези анцузи бяха попаднали в ръцете на криминолозите, те щяха да намерят по тях растителен прашец от толкова много страни, че по тях би могла да се изучава ботаниката. Но това едва ли беше възможно.