По някаква ирония на съдбата градчето Олга се оказа истински извор на сценични таланти. Местният самодеен театър неведнъж печелеше първо място сред самодейните състави от Приморието. Най-голямото постижение на Олгинската самодейна трупа стана театралният спектакъл, посветен на 120-годишнината от основаването на селището. Членовете на театралния състав и някои други жители, облечени, доколкото е възможно, като селяни от края на миналия век, стояха на брега, изобразявайки първите преселници, дошли с кораб от Русия, за да покоряват дивите брегове на Японско море. По лицата им бяха изписани страх и отчаяние. До тях се бяха строили матроси, които окуражаваха нещастниците. Жени нареждаха, деца плачеха. Мястото, избрано за застрояване на първото селище в Руското Приморие, бе осветено от величавия поп Авакум, когото играеше самият Григорий Иванович, който собственоръчно си беше изработил брадата, расото и кръста на дебела верижка.
Обикновено всеки град, градче и дори малко село намират с какво да се гордеят. Градчето Олга имаше сериозни основания за това — то беше първото руско селище на брега на Японско море и по такъв начин се оказваше с две години по-старо от самия Владивосток. Това първородство даваше на олгинци възможност да говорят за столицата на Приморието с известно пренебрежение.
Обаче истинският звезден час на Григорий Иванович Грязнов настъпи, когато за президент на Русия бе избран Андрей Степанович Яблоков. Оказа се, че той не само има отмерения уралски говор на знаменития си земляк, но освен това прилича като две капки вода на президента.
Внимателният човек, разбира се, добре запознат с двамата, винаги би разпознал кой от тях е майорът от запаса Грязнов и кой — президентът на Русия, но при бегъл поглед и особено отдалеч приликата изглеждаше пълна.
Григорий Иванович сега постоянно забавляваше жителите на Олга и гостите с речи и призиви от трибуната. Той изучаваше внимателно по телевизора при всяка възможност походката на своя двойник, копира неговия начин на изразяване — гръмко, внушително, отривисто, специално ходи до Владивосток, за да си купи светлосив костюм, какъвто обикновено носеше президентът. С това пътуване също се получи куриоз.
В тези дни целият Владивосток се готвеше да посрещне Солженицин. На гарата специален вагон вече очакваше знаменития писател. Най-накрая дойде автобусът и Александър Исаич собственолично излезе пред хората.
В същия този момент Григорий Иванич в новия си сив костюм успя да се промъкне точно пред автобуса.
— Андрей Степанович — възкликна Солженицин, — не знаех, че и вие ще бъдете тук!
Страстта да подражава на президента дотолкова беше обхванала Григорий Иванович, че той преименува дори съпругата си, тиха и скромна жена, която се казваше просто Зина, във Фаина Петровна. Жена му отначало се възмущаваше, но след известно време привикна и когато чуеше той да я вика: „Фаина, къде си?“ — отвръщаше от градината: „Кво има?“
Струва ли си да се казва, че Григорий Иванович събираше всички снимки на своя двойник, които успяваше да намери, и от време на време, когато никой не можеше да го види, стоеше пред огледалото, като се стараеше да докара на лицето си, както той казваше, „държавническо“ изражение.
И трябва да му се признае — майорът от запаса и ръководител на самодеен театър успя да усвои поразителна прилика с руския президент.
Турецки невинаги се заемаше с възложените му случаи с такова настървение, каквото предизвика у него убийството на Леонид Бурмеев. Може да се каже, че сега той разпределяше работното си време поравно между случая Леонид Бурмеев и всички останали убити банкери. Като начало той изпрати запитване относно връзките на Бурмеев, предишния му живот, учение и работа.
Картината излизаше съвсем типична. Леонид Бурмеев завършил специалност „математическо моделиране“ в Московския енергетичен институт. Преподавателите и състудентите отбелязваха неговата рядка съсредоточеност, която в съчетание със способностите му го направила един от отличниците на курса. След института Бурмеев попаднал по разпределение в ЦНИИЦВЕТМЕТ, където се занимавал с компютърна обработка на данните за цветната металургия. Скоро след завършването на института той се оженил за своя състудентка, романът, с която започнал значително по-рано — когато във втори курс ги пратили на бригада да вадят картофи в колхоз.