И този път гневът пропука хладната й фасада.
— Толкова е млада.
— Да. Но онзи изглежда я е пребил жестоко.
Мора сложи чифт ръкавици и клекна, за да огледа пораженията. Инструментът, причинил смъртта, беше оставил неравни продълговати рани по скалпа. През разкъсаната кожа се подаваха парченца кост, на места бе изтекла сивкава течност. Макар да беше почти незасегната, кожата на лицето имаше тъмнопурпурен цвят.
— Умряла е с лице към земята. Кой я е обърнал по гръб?
— Сестрите, които са я открили. Опитвали да напипат пулс.
— В колко часа е била открита жертвата?
— Към осем сутринта. — Ризоли погледна часовника си. — Преди почти два часа.
— Знаеш ли какво се е случило? Какво ти казаха сестрите?
— Трудно беше да науча нещо полезно от тях. В момента са останали само четиринайсет сестри и всички са в шок. Мислели, че тук са в безопасност. Защитени от Бог. И тогава се появява някакъв лунатик.
— Има ли признаци на насилствено проникване?
— Не, но не е толкова трудно да влезеш в двора. Целите стени са обрасли с бръшлян — можеш да прескочиш без кой знае какъв проблем. Освен това има задна порта, водеща към манастирската градина. Извършителят би могъл да влезе и оттам.
— Някакви следи от стъпки?
— Има няколко тук. Но външните са покрити от снега.
— Значи не знаем дали е влязъл с взлом. Може да са го пуснали през главния вход.
— Това е манастирски орден, докторке. Не пускат никого отвън, освен енорийския свещеник, когато дойде да отслужи месата и да приеме изповедта на монахините. Има също така една дама, която работи в столовата. Позволяват й да си води момиченцето, когато не може да му осигури детегледач. Но това е всичко. Никой друг не влиза без одобрението на игуменката. А сестрите стоят вътре. Излизат само за да отидат на лекар или когато възникне спешна ситуация в семейството им.
— С кого си говорила до този момент?
— С игуменката, майка Мери Клемънт. И с двете монахини, открили жертвите.
— Какво ти казаха те?
Ризоли поклати глава.
— Нищо не са видели, нищо не са чули. Не мисля, че и другите ще има какво да ни кажат.
— Защо?
— Видя ли колко са стари?
— Това не означава, че не са с всичкия си.
— Една от тях все още се възстановява от инсулт, а две имат Алцхаймер. Стаите на повечето не гледат към двора, така че няма как да са видели нещо.
В началото Мора просто постоя клекнала край тялото на Камий, без да го докосва. За да даде на мъртвата един последен достоен миг. „Сега вече нищо не може да те нарани“ — помисли си тя. Заопипва скалпа и усети поскърцването на движещите се под кожата парченца от черепа.
— Многобройни удари. Всички са нанесени на темето или тила…
— А синините на лицето? Или е просто ливедо2 в резултат на пасивна хиперемия?
— Да. И е фиксирана.
— Значи ударите са направени отзад. И отгоре.
— Нападателят вероятно е бил по-висок.
— Или тя е била коленичила. И поради това той се е извисявал над нея.
Мора направи пауза, опипвайки студената плът, замряла пред разбиващата сърцето картина на тази млада монахиня, коленичила пред своя нападател, докато ударите се сипят като порой върху приведената й глава.
— Що за копеле трябва да е този човек, че да пребива по подобен начин монахини? — възкликна Ризоли. — Какво, по дяволите, му става на този свят?
Д-р Айлс потрепна от избора на думи на своята събеседница. Макар да не помнеше откога не бе стъпвала в църква и да бе престанала да вярва преди доста години, подобни богохулствени слова под свода на свято място я смутиха. Ето каква бе силата на оставените от детството отпечатъци. Дори тя, за която светците и чудесата вече бяха само фантазии, никога не би произнесла ругатня пред кръста.
Но Ризоли беше прекалено вбесена, за да следи думите, които излизаха от устата й, дори на това свято място. Косата й беше по-разчорлена от обикновено — необуздана черна грива, блестяща от разтопения в нея сняг. Костите на лицето изпъкваха изпод бледата й кожа, образувайки остри ъгли. В полумрака на параклиса очите й горяха като въглени, запалени от гнева. Справедливият гняв открай време беше горивото на Джейн Ризоли, същината на онова, което я подтикваше да преследва чудовища. Днес обаче той като че ли бе предизвикал треска, а лицето й изглеждаше по-слабо, сякаш огънят беше започнал да я разяжда отвътре.