Алън се беше върнал някъде в четиридесетте или петдесетте години.
— Говорих с него снощи — казах. — Не разправяй на никого, но той ще ни помогне.
Той ми се ухили.
— Като гроб съм.
Илайза се върна и го отведе в банята. Аз седях долу и се измъкнах от къщата.
10
Пресякох улицата и позвъних на вратата на къщата срещу Алън. След няколко секунди отвори млада жена в ленен морско син костюм и с перлена огърлица. В ръка държеше куфарче.
— Не знам кой сте, а вече съм закъсняла — каза тя. После бързо ме огледа. — Е, нямате вид на Свидетел на Йехова9. Назад, аз излизам. Може да говорим по пътя. Към колата.
Отстъпих назад, тя излезе и заключи вратата. После погледна часовника си.
— Ако ми заговорите за Божието Царство, ще ви настъпя по крака.
— Аз съм приятел на Алън Брукнър — казах. — Искам да ви попитам за нещо странно, което е станало там.
— В къщата на професора? — тя ме погледна недоверчиво. — Всичко, което става там, е странно. Но ако вие сте лицето, което го накара да си окоси моравата, всички съседи ще застанат на опашка да ви целунат краката.
— Е, аз извиках градинаря — казах.
Вместо да ми целуне краката, тя закрачи бързо по пътеката към улицата, където беше паркирана бляскава червена Хонда Сивик.
— Говорете! — каза тя. — Почти не ви остана време.
— Чудя се дали сте забелязали някой да е оставял кола в гаража на професора, някоя нощ през последните една-две седмици. Сторило му се е, че чува шумове в гаража, а той самият не кара вече.
— Преди около две седмици? Да, видях — връщах се у дома късно след вечеря с един голям клиент. Някой вкарваше кола в гаража, лампите бяха запалени. Обърнах внимание, защото беше след един, а там никога нищо не свети след девет часа.
Последвах я около предницата на колата. Тя отключи вратата на шофьора.
— Забелязахте ли каква е колата или лицето, което я кара? Беше ли черен спортен Мерцедес?
— Видях само как се спуска вратата на гаража. Помислих си, че по-младият мъж, който го посещава, е прибрал вътре колата си и се изненадах, защото никога не го бях виждала с кола.
Тя отвори вратата и ми даде още секунда и половина.
— Кога точно беше това, помните ли?
Тя извъртя очи нагоре и потропа с едното си високо токче.
— Добре де, нека видя. Беше на десети юни. Понеделник вечерта, преди две седмици. Друго има ли?
— Благодаря — казах. Тя беше вече в колата и завърташе ключа. Отдръпнах се и хондата полетя по улицата като ракета.
Понеделник, десети юни, беше същата нощ, когато Ейприл Рансъм бе изпаднала в кома, пребита и намушкана с нож в стая 218 на хотела „Сейнт Олуин“.
Влязох в понтиака и подкарах към Пигтаун.
11
Седма южна улица започваше от „Ливърмор“ и се проточваше на запад — равномерно, ненарушавано редуване на скромни гредоредни къщи с равни или повдигнати веранди. Някои фасади бяха покрити с декоративни тухли, а в някои от миниатюрните предни дворове стояха крещящи гипсови животни — сърнето Бамби и колита с големи очи. Една на всеки двайсет къщи имаше олтар на Дева Мария, която е предпазена от снега и дъжда чрез извита циментова козирка. В такъв горещ юнски понеделник, тук-там по верандите седяха старци и старици и държаха нещата под око.
Номер 17 беше на една пряка от „Ливърмор“, със същото разположение като нашата къща, петата сграда след ъгъла от западната страна на улицата. Тъмно зелената боя бе разсечена от олющени ивици, неолющената част бе покрита с мрежа от пукнатини. Всички щори бяха спуснати. Оставих колата отключена и се качих по стълбите, докато възрастната двойка, която седеше на верандата на съседната къща, ме наблюдаваше над вестниците си.
Натиснах звънеца. Рамката на остъклената външна врата бе изпълнена от ръждясала мрежа. От къщата не се чуваше никакъв звук. Натиснах отново звънеца, после почуках по дървената вътрешна врата. Нищо.
— Хей, има ли някой вътре?
— Никой няма там вътре — извика ми някакъв глас.
Старецът на съседната веранда беше сгънал вестника в скута си и двамата с жена му ме наблюдаваха безизразно.
— Знаете ли кога ще се върнат?
— Сбъркал сте къщата — каза той. Жена му кимна.
— Точно това е адресът — казах. — Познавате ли хората, които живеят тук?
— Щом казвате, че това е къщата, блъскайте, колкото щете.
Отидох до ръба на верандата. Старецът и жена му бяха на не повече от пет метра от мене. Той беше с избеляла памучна риза, яко стегната около жилите на врата му.
— Казвате, че никой не живее тук ли?