— Знаех си, че ще си спомня. Охайо беше — Азюър, Охайо. А името на сестрата на Анна беше Джуди Ледъруд.
— Тереза, смайваш ме.
— Кой би забравил име като Ледъруд11? — тя излезе от колата и ни махна, а Дейвид прокара пръсти през жилавата си коса и тръгна към онова, което беше останало от къщата му.
10
— Боб Бандолайър? — каза Джон. — Тоя задник Боб Бандолайър?
— Точно така — казах. — Тоя задник Боб Бандолайър.
— Срещал съм го един-два пъти като момче. Голям мошеник беше. Нали знаеш как като дете често пъти виждаш нещата наистина ясно? Бях в офиса на баща ми и някакъв тип с лъснати малки мустаци и пригладена коса влиза. Запознай се с най-важния човек в този хотел, казва баща ми. Просто си гледам работата, млади човече — казва ми той — и аз ясно виждам, че той наистина смята, че е най-важният човек в хотела. Смята, че баща ми е глупак.
— Не всички убийци могат да са симпатяги като Уолтър Драгонет.
— Такъв тип — каза Джон отново. — Както и да е, ти блестящо го измисли с тая сестра.
— Казах им истината. Той най-напред е убил сестра ми.
— И никога не си ми казвал?
— Джон, просто никога…
Той промърмори нещо и се отдалечи от мене, за да се облегне на вратата — знак, че смята да изпадне в същото гневно мълчание, в каквото беше по пътя към предградието.
— Защо се разстройваш? — попитах. — Идвам тук от Ню Йорк да ти помогна във връзка с един проблем…
— Не. Дошъл си да помогнеш на себе си. Не можеш да се концентрираш върху проблемите на друг човек за повече от пет секунди, освен ако нямаш някакъв личен интерес. Това, което правиш, няма нищо общо с мене. То е свързано само с тая книга, която пишеш.
Изчаках, докато раздразнението му се уталожи.
— Предполагам, че е трябвало да ти кажа за сестра ми, още когато ми се обади най-напред. Не съм го криел от тебе, Джон. Дори аз не бях съвсем сигурен дали нейният убиец е извършителят и на другите убийства.
— Сега вече знаеш.
— Сега знам — казах и усетих да се завръща онова огромно облекчение, удовлетворението от това, че мога да се отърся от бремето, което бях носил в продължение на четири десетилетия.
— Значи сега си приключил и можеш да си ходиш — той ме стрелна с поглед, преди отново да се взре безизразно през прозореца на колата.
— Искам да знам кой е убил жена ти. Освен това мисля, че ще е по-безопасно да остана при тебе за известно време.
Той сви рамене.
— Какво ще направиш, ще ми бъдеш бодигард ли? Не ми се вярва някой да възнамерява да ме закара в „Грийн уоман“ и да ме завърже за стола. Мога да се предпазя от Боб Бандолайър. Знам как изглежда, нали си спомняш това?
— Искам да видя какво още ще успея да разровя — казах.
— Е, твоя работа е да решаваш какво искаш да правиш.
— Тогава бих искал да използвам колата ти тая вечер.
— За какво? Любовна среща с оня побелял щурак ли?
— Трябва отново да говоря с Гленрой Брейкстоун.
— Ти със сигурност нямаш нищо против да си пилееш времето — каза той и на това разговорът ни спря за целия останал път до „Илай плейс“. Джон извади колта изпод седалката и го взе със себе си в къщата.
11
На следващия ъгъл завих надясно, преминах покрай къщата на Алън и го видях да върви по пътеката към входната си врата редом до Илайза Морган. По това време малко се поразхладяваше и тя сигурно го беше извела за разходка по улицата. Той описваше големи кръгове с едната си ръка, разказвайки нещо, и аз чувах бумтежа на гласа му, без да различавам думите. Те така и не забелязаха понтиака, който мина по улицата зад тях. Завих отново надясно на следващата улица и се върнах на „Бърлин авеню“, за да се спусна към центъра и към магистралата изток-запад.
Преди да се срещна с Гленрой исках да изпълня едно задължение, за което си бях спомнил насред кавгата си с Джон.
По времето, когато бях говорил с Брайън Дориан, мотивът ми да предложа да се срещнем беше чисто и просто чувството ми, че той има нужда да разговаря; сега аз имах нужда да разговарям с него. Мащабите на това, което Ейприл Рансъм се беше опитала да направи в „Проекта за мост“, ми бяха дали нов тласък. Тя откриваше темата си, виждаше как се разгръща пред нея, докато инстинктът й я подтикваше да навлиза все по-надалеч. Тя наистина бе писателка и това, че житейските обстоятелства я принуждаваха да пише буквално тайно, като някаква милхейвънска Емили Дикинсън, правеха усилието й още по-покъртително. Исках да почета това усилие — да почета жената, която бе седяла на масата с листове хартия и химикалката си.