От сенките изплуваха тъмни фигури с мечове в ръце.
XXV
КРЪВ ЗА АРТЕМИДА
Луната бе идеално кръгла, а контурите й бяха остри като нож, когато тримата спътници напуснаха притъмнелия град.
Излязоха през Източната порта и прекосиха укреплението и рова в сянката на голямата североизточна кула, а после потеглиха на север. Пътят през хълмовете и полята бе лесен и приятен така че се движеха бързо. Носеха със себе си всичките си притежания, тъй като не очакваха да се върнат. Калиадес бе сложил меча на Аргуриос на колана си. Банокъл носеше заметната през рамо малка торба с провизии, включително и тежък глинен буркан, който дрънчеше леко, докато се клатеше. Пирия бе сложили наметалото си с качулката и носеше лъка и колчана на Андромаха.
Мислите й бяха хаотични и разходката изобщо не ги успокои. Ако сега се намираше на Тера, щеше да тича по плажа с черния пясък или да броди из оголените хълмове, докато тялото не я заболи и изтощението не я прочисти от страховете й за известно време. Или щеше да протегне ръка към Андромаха, която винаги бе в състояние да успокои вихъра в сърцето й.
Но сега именно мислите за любимата й я караха да се бои. През изминалия сезон единственото й желание бе да достигне Андромаха. Цялата й воля бе посветена на постигането на тази цел. Но сега, в края на пътешествието, я заливаше порой от съмнения.
Ами ако Андромаха вече не я искаше?
Коварното й въображение разиграваше в ума й възможни сцени. Видя Андромаха, застанала на вратата със сурово лице и студени очи.
— Какво правиш тук? — питаше тя.
Пирия щеше да отговори:
— Прекосих Великата зеленина, за да бъда с теб.
И Андромаха щеше да каже:
— Онзи живот приключи. Тук не си добре дошла.
А после да затвори вратата в лицето й.
Опита се да си спомни радостната сцена, която стопляше сърцето й вече толкова време — Андромаха се спуска в протегнатите й ръце, признава, че мрази съпруга си Хектор и моли Пирия да я отведе надалеч от Троя, към живот на тихо блаженство заедно в някое малко село с изглед към морето. Но сега тази красива картинка бе застрашена от черни съмнения. Как ще живеете в това село, настояваха да разберат те? Ще отглеждате кози или ще шиете дрехите на селяните? Ще правите хляб? Двете нямаха подобни умения. Две принцеси, преследвани от семействата си и от великите сили на Троя и Тера, живеещи скрити в някоя тиха затънтена провинция? Сега тя знаеше, че това е невъзможно. Така че какво щяха да правят? Мисълта й донесе нова порция отчаяние и тя въздъхна.
— Изглеждаш притеснена.
Калиадес бе изостанал малко, за да поговори с нея, докато Банокъл вървеше напред. Тя не намери какво да му отговори. Той не я притисна и двамата повървяха в тишина, следвайки дългата сянка на русия гигант, хвърляна от луната по един лек склон.
Двете години, прекарани на Тера с Андромаха, бяха единственото наистина щастливо време, което бе в състояние да си спомни. Трябваше да си остана на Блажения остров, помисли Пирия, виждайки отново в ума си как вратата на фермата се затваря пред очите й.
Осъзна, че е спряла да върви и двамата мъже я гледат изненадано.
Дишането й беше плитко и тя почувства зараждащата се паника — треперене в ръцете и стягане на стомаха. Бяха достигнали хребета на хълма и пред себе си Пирия виждаше малък бял олтар блестящ под лунната светлина. Тъй като не искаше спътниците й да видят колко е изплашена, отиде до него. В основата му имаше кости на малки създания, а отгоре — статуя на жена с лък.
Това беше богинята на лова Артемида, която презираше мъжете. На Тера имаше храм, посветен на нея, който се издигаше на най-високия връх — варовиков стълб, извисил се гордо над останалата част от острова. Двете с Андромаха често отиваха до него, за да се разхождат из окъпаните от слънцето коридори и да слушат как вятърът шепти сред белите колони. И двете се чувстваха в безопасност в чертозите на лунната богиня, която приемаше мъже само като жертвоприношение.
Калиопа погледна към лъка в ръката си, усещайки кожената ръкохватка под дланта си… същата ръкохватка, която Андромаха бе държала може би само преди няколко дни.
Пред олтара бяха положени много малки дарове: дървени фигурки на бременни жени, издялани без умение, но с голямо внимание, бронзови върхове на стрели, боядисани камъчета с изрисуван лика на богинята и много глинени животни — елени хрътки и пъдпъдъци.
— О, господарке на дивите зверове — прошепна тя. — Нямам нищо, което да ти дам.