Носеше само мърлявата си туника и сандалите си. Държеше лъка на Андромаха и кинжала на Калиадес. Не притежаваше нищо свое. Дори русата й коса бе отрязана.
Но въпреки това остана пред олтара и даровете от дърво глина и ярък бронз.
— Нямам нищо, което да ти дам. Нищо, което да ти дам — повтори Пирия.
Внезапно тя извади ножа от колана си и застана над олтара с вдигната ръка.
— Приеми кръвта ми, богиньо — прошепна едва чуто. — Приеми този дар.
Усети нечия ръка около дланта си се извърна ядосана.
— Артемида не желае кръвта на жени — каза Калиадес нежно.
— Но аз нямам нищо друго — отвърна Пирия и от очите й потекоха сълзи.
Той постоя така за момент, а после бавно вдигна лявата си длан към нея. Тя погледна в очите му и се намръщи.
— Богинята ще приеме моята кръв — каза той меко. Тя се поколеба само за миг, а после поряза леко дланта му. Калиадес отиде до олтара и стисна юмрук над статуята. Алени капки се посипаха върху белия камък. Той отстъпи и погледна към Банокъл.
Без да разбира какво точно става, едрият мъж погледна от него към Пирия, а после сви рамене и пристъпи напред. Тя внимателно поряза и неговата лява ръка и кръвта му се присъедини към тази на Калиадес. После отново заговори:
— Артемида, непорочна господарке, богиньо на луната, дарявам ти кръвта на мъже. Дари ни със светлината си и ни отведи до онова, за което сърцата ни копнеят.
Внезапно гората и полята наоколо потънаха в тишина. Лекият вятър изчезна и всички звуци — шумоленето на листа и храсти, нощните викове на малките животинки — внезапно спряха, сякаш целият свят бе притаил дъх. Луната изглеждаше огромна в тъмното небе.
За пръв път от много дни насам сърцето на Пирия се успокои. Тя се усмихна на двамата мъже.
— Благодаря ви. Вече съм готова да продължим.
Банокъл прочисти гърло и каза с грубоват глас:
— Ако откриеш, че не си добре дошла… ами… винаги можеш да дойдеш с нас, нали така. С мен и Калиадес. Отиваме на юг. Към планините.
Очите й се замъглиха и тя кимна за благодарност, тъй като си нямаше доверие и не смееше да заговори. Калиадес се наведе към нея.
— Нека намерим приятелката ти и после ще решиш накъде да поемеш.
Те се върнаха на пътя. Докато приближаваха хребета на следващия хълм, Пирия погледна двамата войни до себе си. Изпълни я усещане за сигурност и спокойствие, каквито не бе изпитвала откак бе на дванадесет години. Тя вярваше на тези мъже и в тяхната компания се чувстваше в безопасност.
Спряха се горе и погледнаха към долината под тях. Видяха свирепа червена светлина и лютивата миризма на дим атакува ноздрите им. Когато очите им се нагодиха, видяха и пламъците издигащи се над няколко сгради. До ушите им достигнаха звуците на ужасени животни.
— Огън! — извика Калиадес. — Фермата гори!
Тъмни фигури се движеха сред пламъците и те чуха дрънченето на мечове и виковете на ранени.
Пирия се затича надолу по склона.
— Андромаха! — извика тя.
Двамата й приятели извадиха мечове и я последваха.
За един-единствен миг Андромаха замръзна. После чу нечии глас:
— Ето я! Убийте я!
Видя един брадат войн, насочил меча си към нея. Кеон, хванал собственото си оръжие, се затича към първия от убийците, отблъсна меча му и заби своето острие в лицето на мъжа. Нападателят отстъпи и Кеон го последва, но една стрела улучи рамото му. Други облечени в тъмно мъже се втурнаха напред, за да намушкат с оръжията си умиращия троянец.
Друга стрела прелетя край лицето на Андромаха. Петимата мъже изоставиха тялото на Кеон и се затичаха към нея. Тя се завъртя и се втурна през откритото пространство към хълма. После чу женски глас:
— Андромаха! Ела при мен!
Въпреки страха си, тя разпозна гласа и вдигна поглед.
И видя Калиопа, застанала на стръмния склон над нея с лък в ръка. До приятелката й имаше и двама войни — единият висок и тъмнокос, а другият — огромен и рус.
— Внимавай! — извика високият и Андромаха отново се обърна към фермата. Един брадат убиец тичаше към нея с кинжал в ръка.
— Сега ми падна, кучко! — изръмжа той.
Андромаха скочи към него и кракът й се заби в гърдите му, събаряйки го на земята. След него обаче идваха още нападатели. Една стрела от лъка на Калиопа се заби в гърлото на най-близкия, а после русият брадат войн мина край Андромаха и парира удар с меч, след което замахна със собственото си оръжие към лицето на убиеца. От раната бликна кръв. Той заби рамо в друг мъж, а после се втурна към останалите на крака без да спира да върти меча си. Високият войн дотича да се бие редом с другаря си. Андромаха видя още убийци, може би около деветима, които се спуснаха срещу двамата мъже, и прецени, че сигурно ще ги надвият. Зад тях едното от двете момчета, които по-рано се бяха опитали да обуздаят жребеца, се запрепъва към вратите на пламтящата конюшня и успя да вдигне резето. Ужасените коне излязоха на свобода, втурнали се в паниката си надалеч от пламъците.