После с тъга в сърцето осъзна, че пак мисли за големи планове, падащи крепости и завладени територии. Халисия беше в Дарданос, както и малкият Декс. Последният път, когато микенците нападнаха града, тя бе изнасилена и намушкана с меч, а синът й — убит пред очите й.
— Щом слънцето изгрее, потегляме към дома — каза той.
XXVII
CИHOBETE HA ТЪГАТА И РАДОСТТА
Малкото русокосо момче притича по прашния коридор, стъпвайки безшумно с голите си стъпала по изтърканите камъни. Накрая се обърна, за да се увери, че Сивата не го е догонила, а после легна на пода и се запровира през цепнатина в тъмния ъгъл.
Старата крепост на Дарданос представляваше лабиринт от коридори и тунели, както и малки дупки, през които можеше да се промъкне само някой тригодишен. Той запълзя през пролуката между стените и се озова в мрака на приемната зала, зад един прашен гоблен, а после притича през празната стая до тежката дъбова врата на отсрещната стена. Тя не беше затворена съвсем и ако легнеше с лице, притиснато в рамката, можеше да види огромната зала от другата страна. Не забелязваше Слънчевата жена, но знаеше, че ще дойде, затова се присви по-удобно на каменния под, обгърнал с тънките си ръце коленете, и зачака. Беше научил много за чакането по време на трите си кратки години.
Чу виещ звук в далечината, който знаеше, че е гласът на Сивата, която го търси. Но първо щеше да прерови двора. Той си избираше различно скривалище всеки ден, а Сивата бе бавна и стара, така че винаги минаваше време, докато го открие.
През високите прозорци на залата проникваше ярката утринна светлина и той надушваше миризма на готвено — пшеничен хляб и бульон за закуската на прислугата на двореца. Коремчето му беше празно и миризмите го накараха да преглътне, но той остана на място, чакайки Слънчевата жена.
Всеки ден успяваше да избяга от Сивата и да намери Слънчевата жена. Но не биваше да я оставя да го види, защото знаеше, че тя ще се ядоса. Студеният й гняв го плашеше, въпреки че не разбираше причината за него. Нощем сънуваше в топлото си креватче как един ден тя ще дойде да потърси него, че ще разтвори ръце и ще го повика, а той ще дотича при нея. И тогава тя щеше да го вземе в ръце, да го държи до себе си и да му говори мило.
Долови движение в мегарона и нетърпеливо притисна лице към вратата, но това бяха само войниците на Стария червен човек. Старият червен човек размаха ръце и им раздаде някакви заповеди, а после те си тръгнаха. Няколко слуги минаха близо до вратата, на ръка разстояние от мястото, където се бе скрил, но той знаеше, че няма да влязат. Това бе най-заетото време от деня.
Краката му започваха да се схващат, когато в мегарона влязоха хора. Той отново се притаи и ги загледа напрегнато. Влязоха старите мъже с дългите си роби, влачейки сандали по пода. Последваха ги войниците в церемониална броня, която блестеше под утринното слънце. Жените, които мърмореха и се кикотеха. Момчето можеше да ги разпознае по пръстените на пръстите на краката им и гривните по глезените. Едно от момичетата носеше верижка с малки зелени рибки, висящи от нея. Той ги гледаше възхитен. Те звънтяха, докато жената се движеше.
После врявата секна рязко и момчето се притисна още по плътно до вратата.
Слънчевата жена отиде до трона и постоя неподвижно за момент, оглеждайки се наоколо. Носеше дълга яркобяла туника без ръкави, украсена с блестящи сребърни точици. Златната й коса бе вдигната над главата й и завързана със светла лента. Както винаги, момчето бе заслепено от красотата й и почувства в сърцето си болка, от която му идваше да се разплаче.
Слънчевата жена каза:
— Нека започнем. Имаме много за обсъждане.
Гласът й бе като сребърни камбанки. Тя седна и ежедневната работа започна. Жената поговори със Стария червен човек и другите старци, след което започнаха да й водят хора. Единият беше войник. Ръцете му бяха вързани. Той й говореше ядосано, със зачервено лице. За момент момчето се притесни за Слънчевата жена, но отговорът й бе тих, а после други войници изведоха мъжа навън.
Денят преминаваше в обяд и момчето бе вече полузаспало, когато Слънчевата жена стана от трона си. Тя се огледа из мегарона и попита:
— Къде е Дексиос? Момчето трябва да присъства за ритуала. Лила? — Тя направи нетърпелив знак с ръка. Сивата се измъкна от ъгъла на мегарона, кършейки старите си ръце. Лицето й бе изкривено от притеснение.
— Не можах да го намеря, господарке. Съжалявам. Той тича толкова бързо, не мога да го догоня.