— Претърси ли конюшнята? Чувам, че се крие в сламата.
— Да, господарке. Нямаше го там.
Зад вратата Дексиос замръзна за няколко мига почти неспособен да повярва на ушите си. Слънчевата жена питаше за него? Искаше го при себе си! Той скочи на крака, готов да изтича при нея, но във възбудата и объркването си бутна дъбовата врата, вместо да я дръпне, и тя се затвори тихо, залостена от резето, което падна на мястото си. Колкото и да се мъчеше, не можеше да я отвори.
Той заудря с ръце по дъба.
— Тук съм. Тук съм! — извика момчето, но никой не го чу.
Започна да се паникьосва и заудря още по-силно с малките си юмручета.
— Тук съм! Отворете вратата! Моля ви, отворете вратата!
Внезапно един войник с меч в ръка вдигна резето. Дексиос се озова пред погледа на всички в мегарона, а маската от сълзи, която представляваше лицето му, бе окъпано от слънцето.
Той падна на колене пред Халисия, царицата на Дардания и каза:
— Тук съм, мамо. Не се сърди.
Черният бик падна на земята в двора, а от прерязаното му гърло потече ярка кръв. Трахеята му бе прекъсната, така че не издаде друг звук, освен предсмъртно хриптене. Краката му изритаха слабовато, а после животното застина. Жрецът на Аполон — млад мъж, чиято единствена дреха бе набедрена препаска — подаде ритуалния нож на своя помощник и започна да рецитира думите на възхвала към Повелителя на сребърния лък.
Халисия затвори ума си за гледката и миризмата на кръвта и последва познатите думи известно време, докато мислите й не се насочиха обратно към задълженията й.
Забеляза, че момчето още е до нея и почувства тръпка на раздразнение. Защо бе тук? Защо Лила не го бе отвела обратно в стаята му? Той я поглеждаше от време на време и русата му коса падаше върху лицето му. Тя винаги избягваше да го гледа и очите… тези тъмни очи.
Искаше й се Хеликаон да е тук. Тя беше царица на Дардания вече петнадесет години — първо като изплашено дете, поело като млада майка, а след това като вдовица с разбито почти до смърт сърце от убийството на сина й. Всеки ден обсъждаше спокойно със своите съветници опасностите, които прииждаха oт север и откъм морето. Те слушаха плановете и предложенията й и изпълняваха заповедите. Но дори старият Павсаний нямаше представа какъв вледеняващ страх я изпълваше всеки път, щом си представеше второ микенско нападение. Отново видя покритите с кръв войни, които нахлуха в спалнята й, убиха любовника й Гарус и я извлякоха въпреки писъците й до върха на скалата заедно със сина й Дио. Спомняше си и ужаса, който последва. Ясно виждаше лицето на тъмноокия дивак — бяха й казали, че е хит — който я изнасили. Спомняше си и агонизиращите викове на детето й, докато умираше.
Не можеше да погледне малкото момче до себе си, не можеше да вземе ръката му в своята, не можеше да го прегърне. Искаше й се никога да не се беше раждало. Искаше й се да се махне. Когато станеше по-голям, щеше да го прати в Троя под някакъв претекст, за да го отгледат с царското семейство там.
Тя сведе поглед и видя, че той я гледа, а на лицето му имаше изражение, което не успяваше да разчете. Боеше ли се от нея? Дали изобщо знаеше коя е тя? Изведнъж си даде сметка, че познава мислите на това момче по-малко, отколкото тези на конете, които обичаше. Тъмните му очи я пронизваха, пълни с някаква неизразена нужда, и тя ядосано извърна глава от взора му. Направи знак на Лила и старата бавачка побърза да отведе детето.
Ритуалът бавно достигна края си и жреците започнаха да разчленяват бика. Халисия се върна обратно в двореца, следвана от съветниците си — старият Павсаний, неговият праплеменник — червенокосият Менон, досадният троянец Идайос и неговите двама млади помощници.
Днес имаше само още едно задължение — ежедневното съвещание по въпросите на войната. Тя влезе в една стая зад мегарона и седна на дивана, докато петимата офицери останаха прави около нея. Вратите се затвориха, за да не подслушват слугите.
— Е, Павсаний, какво имаш за докладване днес?
Старият генерал прочисти гърлото си. Той вече бе преминал осемдесетте и служеше на владетелите на Дардания от над шестдесет години. Напоследък обруленото му от ветровете лице изглеждаше постоянно разтревожено.
— От Тракия няма новини, господарке. Вече пет дни не са пристигали пратеници.
Тя кимна. Отряд дардански пехотинци бе отпътувал до Тракия в помощ на Троянския кон. Не можеха да очакват новини толкова скоро, но Халисия всеки ден се боеше, че ще научи как хората й са били избити от микенците, а тракийските бунтовници галопират към проливите. Ала когато отново заговори, гласът й бе спокоен: