— Глупости, Павсаний. Разчитам на мъдростта ти.
Той се усмихна с благодарност.
— А аз разчитам все повече и повече на младия Менон. И на теб ще ти се наложи, когато вече няма да ме има.
— Ти харесваш момчето и ти личи — каза тя.
Генералът се усмихна широко.
— Няма да го повярваш, но той изглежда точно като мен на млади години. И е добър момък. За съжаление постоянно е задлъжнял някому. Обича да залага. Проклятие, което също споделях в младостта си.
— Ще ми казва ли истината като теб?
Лицето на Павсаний се вкамени.
— И аз не казвам истината винаги, въпреки че ми се иска. Нещо ме безпокои от известно време. Сега сме сами и никой не може да ни подслуша. Така че, ако ми позволиш, ще ти го кажа.
— Надявах се, че винаги ще се чувстваш спокоен да го правиш — отвърна Халисия.
— За военните дела е така. Но тук не става дума за войната.
— Говори тогава, стана ми интересно.
— Грижа те е за онзи див кон и се мъчиш да разбереш болката и гнева му. Когато го галиш, звярът се успокоява, защото усеща, че му мислиш доброто. Но има едно друго малко конче, изгладняло за внимание, копнеещо да бъде погалено и обичано. А ти го пренебрегваш.
В нея се надигна гняв.
— От всички хора точно ти би трябвало да разбираш отвращението ми. Бащата на детето бе зъл човек, който уби сина ми и посади гнусното си семе в мен против волята ми.
— Да, така беше — отвърна Павсаний. — И Хеликаон го прикова към портите на собствената му крепост, за да умре в мъки. Но момчето не е своя баща. Той е синът на Халисия — смела и достойна царица, вярна и изпълнена с топлота. И носи нейната кръв и нейния дух.
Тя вдигна ръка.
— Няма да говориш повече за това. Бил си напълно прав, генерале, да задържиш това мнение за себе си. Продължавай да правиш същото и за в бъдеще.
Халисия завъртя коня си и потегли обратно към цитаделата.
Андромаха се събуди от съня си и полежа неподвижна, опитвайки се да удържи избледняващите образи. Беше с Калиопа и Лаодика. Трите плаваха заедно с голям бял кораб. Нямаше гребла или платна, нито екипаж, ала галерата се носеше към далечен остров, окъпан в златото на изгряващото слънце. Андромаха бе щастлива, а сърцето й ликуваше в присъствието на приятелките й. В онзи момент от съня тя не си спомняше съдбата на двете жени.
После към тях се присъедини четвърта фигура — млада, тъмнокоса и зашеметяващо красива жена. В студения й поглед имаше нещо познато, но в началото Андромаха не я разпозна.
— И ето те тук — каза й жената. — Плаваш с онези, които си убила.
Сега всички стояха неподвижно и я гледаха. През бледата рокля на Лаодика започна да прозира червено петно, а от гърдите на Калиопа се появи черна стрела. Тъмнокосата жена стоеше и я гледаше без да казва нищо. После кожата по лицето й започна да се състарява и да се опъва. Накрая видя, че това е царица Хекуба.
— Ти заслужаваше смърт — каза Андромаха.
— Но нима грешах, момиче? Не се ли оказа Одисей смъртоносен враг?
Андромаха се събуди на дивана на източната тераса, гледаща към конюшнята на казармите. Звуците на конете, кроткото им пръхтене и трополенето на копитата им дойде до ушите й, примесено с далечните викове и ругатни на войниците. Сънят остана вкопчен в нея с мъгливи пръсти, носещ вина и тъга.
Нейната слугиня Акса седеше на стол наблизо и работеше над някаква бродерия, като от време на време примижаваше за по-малките шевове. Тя вдигна поглед.
— О, господарке, събудила си се. Да ти донеса ли нещо?
Андромаха поклати глава и отново затвори очи. Нямаше ли бягство от подобна вина, зачуди се тя? Не можех да спася Лаодика — раната бе твърде дълбока. Но после лицето на Калиопа изплува в ума й и сърцето я заболя. Когато видя убиеца да опъва лъка си, помисли, че стрелата е насочена към нея и се хвърли на земята. Ако вместо това бе извикала предупредително, Калиопа можеше да избегне смъртта.
Тя отвори очи, седна на дивана и пое дълбоко въздух. Истината бе, че вината никога не я оставяше. И не само за загубата на приятелите й. Струваше й се, че това е наметало, подходящо за всякакви случаи. Изпитваше вина дори заради радостта от начина си на живот. Въпреки войната и страха и лишенията, които тя носеше на Троя, въпреки факта, че двамата мъже, които обичаше, водеха сражения, въпреки че семейството й в Тива бе подложено на опасност, въпреки всичко това, тя бе по-щастлива сега, отколкото когато и да било през живота си.