— Да — отвърна курвата. — За теб съм Пирия.
Ала тя не беше и Калиадес се унизи да избухне в сълзи и да захлипа неконтролируемо. Не бе плакал от малко дете, докато гледаше мъртвата си сестра. Курвата се отдръпна от него и той я чу да налива вино. Помъчи се да спре потока на сълзите, но не знаеше как.
Накрая тя се наведе над него.
— Трябва да си вървиш — каза му.
Липсата на съчувствие в гласа й проби стената на мъката му. Той бръкна в кесията си, извади няколко медника и ги хвърли на леглото. После се облече и излезе в озарения от слънцето град.
Сега, седнал на поваленото дърво, чу, че някой се приближава. Завъртя се и видя Хектор. Принцът носеше две чаши разредено вино и подаде едната на Калиадес, преди да седне до него.
— Студена нощ — каза той. — Понякога си мисля, че лятото няма място сред тези планини. Сякаш скалите държат зимата дълбоко в себе си.
— След битка винаги изглежда, че е по-студено — отвърна Калиадес. — Не зная защо е така.
— Нито пък аз. Понякога обаче ми изглежда подходящо. Предполагам, че затворниците не са казали нищо?
— Не. Нито пък очаквах да го сторят. Веднъж щом осъзнаха, че не ги чака болка, смелостта им се върна.
Хектор се усмихна изморено.
— Ти не си единственият, който изисква мъчения, Калиадес. Много от офицерите ми ме увещават да прилагам по-сурови мерки.
— Прави са. Ако си спомням правилно, миналата година открихме един от нашите съгледвачи с отрязани ръце и извадени очи. Правилата за поведение, на които настояваш, ни струват човешки животи.
— Да, така е — съгласи се Хектор. — Но няма да допусна действията ми да бъдат водени от вражеската злоба. Работа на генералите е да гледат отвъд днешния ден или настоящия сезон. Защо мислиш, че въстанието е събрало такава сила?
— Заради смъртта на цар Ейоней — отвърна Калиадес. — Той падна от коня си по време на сватбените игри.
— Не е вярно — каза Хектор. — Беше повален от камък, запратен от убиец, платен от Агамемнон. Но не смъртта му е причината да се бием тук. Когато Ейоней е нахлул и превзел родните земи на идоноите преди двадесетина години, той изклал и целия царски род — мъже, жени и деца. Изтребвал е населението на цели градове, рязал е десните ръце на мъжете, които са се били срещу него. Други е ослепявал. Изплашил е народа си с прояви на чудовищно дивачество.
— И е спечелил — отбеляза Калиадес. — Земята е била обединена.
— Да, така е. Но и е посял семената на този катаклизъм. Няма семейство сред идоноите, което да няма свой собствен мъченик или роднина, който е страдал ужасно. Децата им са израснали с омразата към киконското племе. Затова Агамемнон разпали въстанието толкова лесно. Един ден — надявам се скоро — Троя ще трябва да сключва договори с идоноите, може би за бъдещ съюз. Ще искаме да станем приятели. Така че няма да следвам пътя, извървян от Ейоней. Никой няма да може да каже, че троянците са изклали децата им и са изнасилили жените и майките им. Никой ослепен мъж няма да разказва на синовете си „Вижте какво ми сториха онези зли хора!”
Калиадес погледна към принца.
— Грешиш, Хектор. Това е война, в която има само два възможни изхода. Или Агамемнон ще триумфира и Троя ще бъде изкормена от пламъците развалина, или ние ще унищожим него и съюзниците му. Ако измъчването на един затворник означава разкриване на вражеските планове, имаме по-голям шанс да ги надвием. Толкова е просто.
— Нищо не е толкова просто — отговори Хектор. — Какво ще означават поражението или победата ни тук след сто години?
Калиадес се обърка.
— Не разбирам какво искаш да кажеш. Ние няма да сме тук след сто години.
— Не, няма. Но киконите ще бъдат, както и идоноите, и микенците, а да се надяваме и троянците. Това, което сторим сега ще има значение тогава. Дали всички все още ще се мразим и ще копнеем за отмъщение заради отминали престъпления? Или ще живеем в мир със съседите и приятелите си?
— Не ме интересува какво може да стане след сто години — извика Калиадес. — Ние сме тук сега. Бием се сега. И губим Хектор!
Принцът допи виното си и въздъхна.
— Да, губим я. Мислиш ли, че измъчването на няколко затворника ще промени това? След като Исмарос падна, врагът ще се изсипе по целия бряг и ще ни отреже пътя за отстъпление. Ако не получаваме подкрепления и провизии или нови оръжия, рискуваме да бъдем нарязани на парчета. Като генерал разбирам, че трябва да се оттеглим до брега, да стигнем до Карпеа и корабите и да прекосим проливите до Дардания. Тракия е изгубена и трябва да спасим армията. Но като Хектор, синът на Приам, не мога да последвам собствения си съвет. Баща ми нареди да победя всички врагове и да възстановя Резос като цар на обединена Тракия.