— Мога да спя цял сезон — каза той. — Очите ми са толкова гурелясали, че ме е страх да не мигна, за да не си нарежа клепачите.
Той се почеса по черната брада, а после се просна на земята.
— Видя ли нещо? — попита го Скорпиос.
— Много хора бягат на изток, а градът още гори. Аз самият с радост ще тръгна на изток утре сутринта. Сега, щом Калирос падна, ще си ходим вкъщи. Това ми стига.
— Не мислиш ли, че Хектор ще се опита да си върне града? — настоя Скорпиос.
Енион стана и изруга.
— Защо трябваше да казваш това? Сега никога няма да заспя.
— Нямаме нужните хора, за да си върнем града — каза Юстинос. — Така че спи спокойно. Утре ще видим накъде тръгват и ще се върнем при армията. После потегляме към Карпеа и дома.
— Дано Зевс чуе думите ти и да ги превърне в истина — каза Енион. — Кой от вас ще смени Олганос?
— Аз ще ида — каза Скорпиос. — Така и така не мога да заспя.
Точно тогава чуха детски вик, който проехтя сред дърветата.
Банокъл се събуди на мига и стана, изваждайки меча си. Юстинос грабна шлема си и го сложи. Скорпиос скочи на крака заедно с Енион и Керио.
Младият Олганос дотича през дърветата. Банокъл го пресрещна и другите се струпаха наоколо му.
— Боен отряд от идонои — прошепна войникът. — Десет, може би малко повече.
— Вземете си лъковете — нареди Банокъл.
— Урсос каза да избягваме битките — отбеляза Керио.
— Наистина беше така — отвърна Банокъл. — Радвам се, че го изтъкна. Сега си взимайте шибаните лъкове и да видим срещу какво сме изправени.
С тези думи той тръгна към дърветата. Скорпиос изтича до огъня и си взе лък и колчан със стрели. След това последва Банокъл.
Звездите блестяха над горската поляна и старата гледачка Мирин се отдръпна от спящите деца. Близо до изоставената дърварска колиба, в която се криеха, имаше поток и тя вдигна сивата си рокля, за да не я намокри, докато приближаваше брега. Схванатите й колена я заболяха, като клекна да пие, но тя бе намерила стара чаша в колибата и сега я потопи в потока. Водата беше хладка и освежаваща и тя отпи дълга глътка. Няколко капки покапаха от малка пукнатина в чашата и се изляха върху ръката й. Тя прокара пръсти през сивата си коса, за да махне част от мръсотията там.
Под лунната светлина видя, че роклята й е разкъсана на бедрото, а по ръкавите й имаше изгаряния.
Мирин не разбираше нищо от обсади и битки, но бе чула войниците от двореца да се хвалят как могат да издържат с месеци. Тя им беше повярвала. И защо не? Те бяха войни и разбираха от битки.
После огньовете се разпростряха сред дървените сгради и вражеските войници се изляха в Калирос, крещейки ужасните си бойни викове. Мирин потрепери при този спомен. В двореца настъпи паника. Младият цар — нейният скъп Резос — поведе царската стража в битката. Неговият помощник — старият Полохос — нареди на Мирин да вземе двете деца и да ги отведе в западната част на града при казармите.
Ала свирепият пожар вече бушуваше из Долния град и Мирин бе принудена да поеме по северните улици. Тя носеше тригодишния принц Обас и стискаше ръката на по-големия му брат — дванадесетгодишния Перикъл. Навсякъде цареше паника и през озарените от пламъците улици тичаха войници и паникьосани граждани, които бягаха към източните порти и откритите земи отвъд. Мирин обаче продължи да се движи на север. После видя битката и осъзна, че няма начин да достигне казармите.
Тъй като не бе сигурна какво да предприеме, тя реши да напусне града през северната порта и да се скрие в горите, докато боят приключи. Тогава й се струваше разумно, защото цар Резос със сигурност щеше да възпре тези гнусни нашественици и утре можеше да се върне с децата. Но от високата им позиция сред дърветата видяха, че огньовете се разпространяват. И по-лошо, видяха как вражески конници преминават през портата и нападат бягащите хора. Клането бе ужасяващо и детегледачката отведе децата по-навътре в гората, за да не виждат убийствата.
Малкият златокос Обас заплака. Огньовете и бойните викове го бяха изплашили, но Перикъл се опита да го успокои. Той бе силно момче като баща си — тъмнокосо, с тъмни очи и винаги сериозно изражение. Обас приличаше повече на майка си — нежната Асирия, която умря при раждане миналото лято.
— Искам вкъщи — изплака Обас. — Искам тате!
— Тате се бие с лошите хора — отвърна Перикъл. — Ще се приберем веднага щом ги надвие.
Дори и тук, високо в гората, Мирин виждаше далечните пламъци над града. В сърцето си знаеше, че Резос не е надвил врага. Знаеше също, че той не би избягал, докато народът му е в опасност. Беше твърде смел за това. Което означаваше, че милото й момче е мъртво. От очите й се отрониха сълзи, но тя ги избърса и се опита да реши какво да стори. Къде можеха да идат?