Олганос го потупа по рамото и посочи старицата и двете момчета. Той отиде до Мирин.
— Вас ли търсят?
— Да, господарю, боя се, че нас.
— Защо?
— Тези момчета са синовете на цар Резос. Идоноите искат да ги убият.
Банокъл помогна на старата жена да се изправи. Пухкавото момченце започна пак да плаче. Олганос се приближи към детегледачката.
— Нека аз го подържа — каза той меко и вдигна момчето в ръце. — Сега ще пояздим един магически кон — обърна се войникът към детето. — Виждал ли си някога магически кон?
— Къде е магическият кон? — попита Обас, забравяйки веднага страха си.
— Зад дърветата. Ще го яздим и ако някакви лоши хора се появят, на него ще му пораснат криле и ще отлетим надалеч от тях. Как се казваш?
— Обас.
— Чудесно име — каза Олганос.
Групата се оттегли край изоставената колиба до мястото, където бяха вързали конете. Банокъл вдигна старицата на гърба на петнистия си сив жребец, а после скочи зад нея. Огледа се и видя Керио, който се препъваше към своя кон.
— Хей, Счупен нос, вземи другото момче с теб.
Керио се качи на коня си, а после се пресегна и издърпа тъмнокосия принц зад гърба си. В далечината Банокъл чу викове и предположи, че някой е открил тялото на идоноя, убит от Керио и Юстинос. Той подкара коня си и поведе групата навътре в гората.
— В безопасност ли сме, господарю? — прошепна старицата.
Банокъл не отговори нищо.
Те не спряха да яздят през цялата нощ, мъчейки се по стръмните каменисти хълмове и гъстите шубраци. Напредваха бавно и трудно, а ездачите слизаха често, за да водят конете и животните да си почиват. Докато слънцето изгрее, жребецът на Банокъл се измори много. Старата жена Мирин беше твърде слаба, за да върви по склоновете, и трябваше да бъде носена постоянно.
Когато първият светлик на деня озари източния хоризонт, Банокъл обяви почивка. Бяха стигнали до върха на покрит с дървета хълм високо в планините и от тази наблюдателница виждаха лесно пушека, който все още се разнасяща над далечния Калирос. Под тях се намираха горите и склоновете, които бяха прекосили, все още потопени в остатъците от нощния мрак. Банокъл не виждаше и следа от хора, но със сърцето си чувстваше, че врагът още ги преследва.
Докато останалите почиваха на една поляна, той се разходи до края на дърветата и седна, за да наблюдава за преследвачи.
Нямаше начин да избягат — не и със старата жена и децата. Единственият начин бе да ги изоставят. Но мисълта не му се нравеше. По време на нощната езда старицата постоянно му благодареше за героизма. Истината бе, че Банокъл не се чувстваше добре в ролята си на водач и бе решил да нападне идоноите, за да се освободи от напрежението. Боят винаги го успокояваше и го караше да чувства, че контролира ситуацията. Не го разбираше, но не го и поставяше под съмнение. От друга страна той бездруго не обичаше въпросите. Онова, което разбираше, бе, че снощната битка не успя да го успокои. Вместо това счупи носа на един от хората си и се озова с три нежелани товара.
Детегледачката го наричаше герой. Във всеки друг момент това би било приятно. Харесваше му да го смятат за герой, особено когато е на сигурно място и виното се лее в изобилие. След спасяването на Андромаха, двамата с Калиадес бяха възхвалявани из целия град. Минаха месеци, преди някой да му поиска пари за пиене или ядене.
Банокъл не знаеше много, но разбираше, че по време на война героите обикновено са идиоти. И по-важно, най-често умираха млади. Той нямаше намерение да умира, когато и да било. Не, реши, децата и детегледачката трябваше да бъдат оставени. Щеше да му е неудобно обаче да го съобщи на старата жена. После му дойде умна идея. Може би ездачите можеха да се измъкнат тихо, докато тя и момчетата спяха.
Банокъл изруга тихо, защото в ума му се появи лицето на Калиадес. Той знаеше, че приятелят му никога не би ги изоставил, но пък Калиадес щеше да измисли някакъв хитър план как да спаси децата, жената и всичките си хора… а вероятно и останалата част от Троянския кон.
Той свали шлема си и се подпря на дървото.
„Нека боговете те благословят”, беше му казала детегледачката. Чумата да ги тръшне всички благословии, помисли. Само ми дай бърз кон, който да не се подхлъзва, и острие, което не се чупи.
Олганос дойде при него.
— Някаква следа от преследване? — попита той.
— Не.
— Изтикват ни на северозапад — добави той.
— Няма друг начин да останем скрити — изтъкна Банокъл.
— Зная, но не можем да продължим в тази посока.
Едрият мъж кимна.
— Ще свием на север, когато се отървем от преследвачите.