— Може да нямаме време — каза Олганос. — Урсос вече е достигнал армията и вероятно те ще тръгнат на изток, към прохода на Килканос. Съгласен ли си?
Банокъл нямаше представа накъде ще тръгнат. Не бе запомнил дори името на прохода.
— Продължавай — каза той.
— Знаем, че ги преследваше идонойска армия. Ако не достигнем прохода скоро, има голям шанс те да стигнат там първи. Тогава ще имаме врагове зад гърба си, които търсят децата, и армия напред, която преследва Хектор.
— Имаш ли план?
— Да, но няма да го харесаш. Трябва да яздим бързо. Не можем да го сторим, освен ако не се отървем от преследвачите. Трябва да се движим сами… и без излишен товар.
— Искаш да оставим децата? — попита Банокъл и настроението му се подобри.
— Не, не искам. Чуй ме, Банокъл. Зная, че имаш репутация на велик герой. Бил си се с пирати да спасиш принцеса и си надвил двадесет мъже, които са искали да убият жената на Хектор. Но тази ситуация е различна. Истината е, че Калирос падна, Резос е мъртъв и Тракия е изгубена. Вече няма значение, че децата са от царския род. Нямат армия, нито влияние, а съответно нямат и стойност. Сега могат само да ни забавят.
— Така ще стане… — започна Банокъл, но Олганос го прекъсна.
— Зная какво ще кажеш. Така че нека го кажа пръв. Да, ще ни забавят, но героите не изоставят хора в нужда. И да, не ми е хубаво да го казвам — мъжът почервеня. — Просто се опитвам да мисля като войник, Банокъл.
— Нищо лошо няма в това да мислиш като войник — отвърна русият гигант.
Олганос изруга и се обърна. После заговори отново и думите му бяха пълни със съжаление:
— Сега просто искаш да ме накараш да се чувствам по-добър, въпреки това, че съм страхливец. — Той въздъхна. — Героите не трябва да се страхуват да умрат заради правдата. Снощи не можах да го осъзная, когато ти рискува живота си за онези деца. Сега обаче го разбирам и изгарям от срам. — Младият мъж погледна Банокъл в очите. — Забрави какво казах. С теб съм.
Банокъл не знаеше какво да каже. За какво, в името на Хадес, говореше тоя? После видя движение в далечината, около града.
— Очите ти са по-остри от моите, Олганос. Виждаш ли армията?
Другият заслони очи с ръка.
— Да, насочват се на юг или поне така ми се струва. Това ще ги отведе към брега.
— Но надалеч от нас — каза Банокъл.
— За известно време. Ако после свият на изток, ще пресекат пътя на Хектор и ще хванат армията точно когато слиза от планините. Трябва да стигнем до Хектор и да го предупредим.
— Съгласен съм. Колко голяма смяташ, че е силата им?
— Трудно е да преценя. Все още напускат. Пет, може би шест хиляди.
— Троянският кон може да ги победи без дори да се изпоти — отбеляза Банокъл.
— Да не забравяш Исмарос?
— Какво за него? — тросна се русият войн, който наистина бе забравил пристанищния град.
— Одисей го завладя, което означава, че на брега ще ни чака още една армия. Ако се свърже с тази, ще имаме двойно повече врагове.
Банокъл се умълча. Всички тези проклети места бяха мистерия за него. Армии, които бродят напред и назад, на юг, север и изток, тръгнали към места, които той не познаваше, и проходи, които не можеше да запомни. Урсос му го беше причинил нарочно. Това беше отмъщение, задето го нарече генерал.
— Наглеждай онези склонове — каза той на Олганос и се върна сред дърветата, надолу по късия склон до поляната, където бяха спрели. Старата детегледачка седеше встрани от войниците, близо до момчетата. Малкият Обас бе в скута й, а по-високият Перикъл — до нея, положил ръка на рамото й.
Банокъл й се усмихна, но тя го изгледа подозрително. Мъжете се струпаха около него със сурови изражения. Чернобрадият Енион заговори пръв:
— Олганос говори ли с теб за… проблема?
— Да. Искаш ли да добавиш нещо?
— Обсъдихме го помежду си, Банокъл. Искаме да знаеш, че сме с теб.
— С мен?
Енион изглежда се чувстваше неудобно.
— Зная, че се шегуваме и изглежда все едно ти се подиграваме, но всички сме горди да се бием редом с теб. Никой от нас нямаше да спаси децата, както го направи ти. И сме наясно, че си нападнал убийците и си спасил господарката Андромаха. Сред останалите от нас няма велики войни, но ние сме войници от Коня. Няма да те разочароваме.
Банокъл огледа другите мъже.
— Искате да задържим децата с нас?
Скорпиос кимна, но Юстинос потърка бръснатата си глава с длан и го изгледа със съмнение.
— Трябва да призная, че според мен Олганос е прав. Вероятно няма да успеем с тях. Но да, с теб съм, Банокъл. Ще отведем децата при Хектор… или ще умрем, докато се опитваме.