Одисей се надигна на крака и се отдръпна от огъня. През ума му проблясваха случайни образи — младият Хеликаон, скачащ от върха на скалата в Дарданос, детето Лаерт, умиращо в Чумния дом, по-възрастният Хеликаон в Залива на сините сови, покосен от внезапната си обич към Андромаха. Още и още спомени го заляха.
Той намери местенце встрани от екипажа и седна, загледан в мъглата. Спомни си за мъртвия си син и колко голяма рана бе отворила смъртта на детето в сърцето му… рана, която все още кървеше. До този миг не бе осъзнавал колко преплетени са чувствата му към Хеликаон с онази по-далечна загуба. Младежът, който бе взел на борда на „Пенелопа”, беше всичко, което един човек можеше да иска от сина си, и Одисей изпитваше колосална гордост от него.
Бащата на Хеликаон, цар Анхиз, вярваше, че синът му е страхлив и слаб, ала грешеше и младият мъж се бе доказал неведнъж в битка с пирати и плаване през най-жестоките бури, без най-малко оплакване. Единственото, от което се нуждаеше, беше учител, който да вярва в него, вместо безмилостен баща, който желае да го унищожи. Одисей се бе превърнал в този учител и беше обикнал момчето.
Всъщност тази обич го бе накарала да се изложи на огромен риск, който, ако бъдеше открит, щеше да го бележи до края на дните му и да му спечели могъщи врагове.
Как бе възможно смел млад мъж като Хеликаон да е мъртъв, докато старци като него, Нестор и Идоменей все още да се шегуват край лагерните огньове?
Той въздъхна, надигна се на крака и се качи още по-нагоре по скалата. Когато достигна върха, видя и други лагерни огньове по брега на север, където четири пиратски кораба бяха изтеглени на сушата. Той ги наблюдава известно време, докато съзнанието му се бореше с мрачните мисли.
Чу шум и се извърна. Черното прасе се бе качило при него, влачейки жълтото наметало след себе си.
— Днес изгубих момчето си, Гани — каза Одисей и коленичи, за да потупа звяра по рамото. Гласът му се пречупи и той се опита да спре сълзите. Прасето потърка муцуна в бузата му. Одисей си пое дълбоко въздух. — Но боговете мразят онези, които плачат — продължи той и в гласа му се прокрадна гняв. Стана и се загледа в пиратския лагер. — Знаеш ли кой съм аз, Гани? Аз съм Одисей, Принца на лъжите, Повелителя на разказвачите. Няма да плача за мъртвите. Ще ги запазя в сърцето си и ще живея живота си пълноценно в тяхна чест. А ето там долу има някакви зли краварчета, които утре ще се опитат да ни навредят. Нямаме нито мечовете, нито лъковете, за да ги надвием, но в името на Хадес, разполагаме с акъла да ги надхитрим. Гани, моето момче, утре ще бъдеш отведен от Ористенес и ще изживееш остатъка от дните си в безпроблемно доволство. Но тази нощ можеш да дойдеш с мен, ако имаш желание, и заедно ще изживеем приключение. Какво ще кажеш?
Прасето наклони глава настрани и го изгледа.
Одисей се усмихна.
— Виждам, че се чудиш каква ще е опасността. Да, истина е, че може и да ни убият. Но, Гани, все пак никой не живее вечно.
И с тези думи той се спусна надолу по дългия хълм към пиратския лагер. За известно време прасето остана неподвижно, а после тръгна след мъжа, влачейки в калта жълтото си наметало.
Калиадес приключи с помагането на ранените, а после потърси Банокъл, който седеше малко встрани от лагерния огън и гледаше как царете говорят помежду си. Едрият мъж изглеждаше обезсърчен.
— Мисля, че сме ядосали някой от боговете — каза той кисело. — Откак напуснахме Троя, ни гони лош късмет.
Калиадес седна до него.
— Живи сме, приятелю. За мен това е достатъчен късмет.
— Опитах се да разбера кого точно — настоя Банокъл и почеса дългата си руса брада. — Винаги съм правил жертвоприношения на Арес преди битка, а понякога и на Зевс, Бащата на всичко. Веднъж занесох два гълъба до храма на Посейдон, но бях гладен и ги размених за сладкиш. Може да е Посейдон.
— Смяташ, че богът на дълбините ти има зъб заради два гълъба?
— Не знам какви причини имат боговете, за да те намразят — отвърна Банокъл. — Знам обаче, че нямаме късмет. Така че някой явно е в лайняно настроение.
Калиадес се засмя.
— Нека поговорим за късмета, приятелю. Когато се борехме по стълбите, за да се изправим срещу Аргуриос и Хеликаон, ти щеше да умреш. В името на всички богове, това са двамата най-свирепи войни, които някога съм виждал. Вместо това обаче ти се подхлъзна, острието те прониза в ръката и оживя. Аз? Е, аз съм добър с меча…
— Всъщност си най-добрият — прекъсна го Банокъл.
— Не. Но и не това е въпросът. Аз също изпробвах острието си срещу Аргуриос и отнесох резка по лицето. Така че и двамата оцеляхме. Но дори тогава трябваше да сме обречени. Когато ни обкръжиха онези троянски войници, нямаше изход за нас. Цар Приам обаче ни пусна. Какво е това, ако не късмет?