Банокъл обмисли въпроса.
— Добре де, късметът ни не е бил изцяло лош. Но опитай се да извъртиш нещата и сега. Един кораб — дори не боен — се изправя срещу четири пиратски галери. Какви шансове имаме?
— Можем да останем на острова и „Пенелопа” да отплава без нас.
— Но това няма ли да е малодушно? — попита Банокъл, внезапно обнадежден.
— Определено ще бъде.
— Какво искаш да кажеш с това? Ти си умен. Не можеш ли да измислиш причина да останем, която да не е малодушна?
— Предполагам, че мога, ако си направя труда да опитам — отвърна Калиадес. После погледна към мястото, където седеше Пирия, увила плътно раменете си с наметалото.
— Мисля, че я харесваш — каза Банокъл. — Поне се надявам да я харесваш, след всички проблеми, които ни причини.
— В сърцето й няма място за обич към мъжете — отвърна Калиадес. — Но си прав. Харесвам я.
— И аз веднъж харесвах жена. Или поне така си мисля.
— Изчукал си по-голямата част от западните земи. Какво искаш да кажеш с това, че си харесвал жена веднъж?
— Разбираш ме. Харесвах. Дори след чукането.
— Приятна ти е била компанията й?
— Да. Имаше зелени очи. Харесваше ми да гледам в тях. И можеше да пее.
Калиадес въздъхна.
— Някак си имам чувството, че тази история няма да има щастлив край. Какво направи? Опъна сестра й? Изяде й кучето?
— Търговците на роби я откраднаха от селото ни. Повечето мъже бяха горе по хълмовете да секат дърва и да събират подпалки за зимните огньове. Отвлякоха двадесет жени. Преди няколко сезона срещнах един стар приятел от селото. Беше моряк на търговски кораб. Срещнал я в Родос, омъжена за търговец. С четири деца. Каза, че изглеждала щастлива. Това е добре, нали?
Калиадес помълча известно време, а после потупа Банокъл по рамото.
— Можем да останем тук, защото сме пътници и не сме избрали посоката си. Така че можем да направим този остров наша цел, което значи, че не трябва да се бием с пиратите заедно с Одисей. Това как ти звучи?
Приятелят му изглеждаше унил.
— Все така малодушно. — Той погледна нагоре. — Къде отива това прасе?
Калиадес се завъртя и видя животното, обвито с жълтото си наметало, да се катери по скалната пътека встрани от огъня. Одисей не се виждаше, а другите царе седяха до светлината.
— Никога не съм виждал цар, който си рискува живота заради прасе — каза Банокъл. — Безсмислено е.
— И аз така мисля. Въпреки това обаче признавам, че се зарадвах, когато Гани успя да стигне до брега.
— Защо? — попита Банокъл изненадан.
Калиадес сви рамене.
— Не зная. Не би трябвало да може да плува толкова много. Само смелостта и развълнуваното море му позволиха да ни настигне.
— Смело прасе? — изсумтя Банокъл. — Мислиш ли, че месото му ще има друг вкус?
— Съмнявам се да можем да разберем. Одисей вероятно ще убие всеки, който нарани звяра. — Гани почти бе достигнал върха. — Хайде, нека го върнем обратно в лагера.
— Ти иди. Изморен съм и тук ми е добре.
— Ти си свинарят тук… или поне така твърдеше. И се съмнявам да мога сам да го накарам да се върне.
Банокъл се залюля и се изправи.
— Можех да си избера Ерутрос за брат по меч — отбеляза той.
— Не спираш да ми го повтаряш.
— Той не би си правил труда да гони прасета.
— Ерутрос е мъртъв. Ако имаше избор, обзалагам се, че по-скоро би гонил прасе, отколкото да броди из Хадес.
— Има истина в това — съгласи се Банокъл.
VIII
ГОСПОДАРЯТ НА ЗЛАТНАТА ЛЪЖА
Банокъл все още мърмореше, докато се катереха по скалната пътека, но Калиадес спря да му обръща внимание. Мисълта за Пирия го безпокоеше. Приятелят му беше прав. Наистина я харесваше. В тази висока слаба жена имаше нещо, което го докосваше дълбоко. Тя беше горда, силна и предизвикателна и в нея той виждаше сродна душа.
Но защо имаше такава цена за главата й? Той вече знаеше, че Пирия не е робиня, но въпреки това беше бегълка. Одисей каза, че наградата за нея е многократно по-голяма от тази за Банокъл и него. Ако това бе истина, значи трябваше да е обявена от много богат цар. А тя нямаше как да е дошла отдалеч с малката си лодка. Замисли се кои земи и важни острови се намират наблизо. Одисей бе цар на Итака и островите около него, а Нестор владееше Пилос. На континента далеч на запад се намираше Спарта, но сега тя се владееше от Менелай, брата на Агамемнон, а той още не бе женен. А и тя не можеше да идва от толкова далеч. Идоменей, царят на Крит, беше тук и очевидно не знаеше нищо за нея, иначе щеше да я познае още когато я подмина при лагерния огън.