— А от кого си заел фармакарти?
— От приятели.
— Трябват ми имена.
След време фелдшерът рече:
— Поне едно име. Чиста формалност. Няма да им създадеш неприятности. Полицията ще им направи забележка, а здравният контрол ще следи фармакартите им в продължение на година. Просто формалност. Едно име.
— Не мога. Опитваха се да ми помогнат.
— Виж какво, ако не дадеш имената, значи се съпротивляваш и ще отидеш в затвора или ще те натикат в лечебно заведение. А стига да поискат, с помощта на записите в автомата за наркотици, винаги могат да открият чии са картите, така просто им спестяваш време. Хайде, дай едно име.
Покри лице с ръцете си, за да се скрие от непоносимата светлина, и рече:
— Не мога. Не мога да го направя. Имам нужда от помощ.
— Взе моята карта — обади се пиколото на асансьора. — Така, Мани Арънс, 247-602-6023. — Писалката заскрибуца.
— Не съм използувал картата ти.
— Тогава ги заблуди. Няма да проверят. Хората непрекъснато използуват чужди фармакарти, не могат да проверят всички. Непрестанно давам моята, използувам чужди. Имам цяла колекция от такива порицания. Не знаят, че съм вземал неща, за които здравната служба дори не е чувала. Друг път не са те хващали. Не се вълнувай, Джордж.
— Не мога — рече той, което означаваше, че не може да позволи Мани да лъже заради него, не може да го спре да лъже заради него, не може да не се вълнува, не може да продължава.
— След два-три часа ще се почувстваш по-добре — обеща фелдшерът. — Но не излизай днес. То и без друго центърът е съвсем задръстен, машинистите от метрото готвят нова стачка, а Националната гвардия пък се опитва да кара влаковете — в новините казаха, че било страхотна каша. Не излизай. Трябва да вървя, аз ходя пеша, да го вземат дяволите. На десет минути път съм от тук — в Държавния жилищен комплекс по-долу, на Макадъм. — Леглото подскочи при ставането му. — Знаете ли, че само в този комплекс двеста и шейсет деца страдат от квашиоркор2? Все от семейства с ниски доходи или поставени на базисна издръжка и затова не получават достатъчно белтъчини. А какво по дяволите да направя аз? Пет искания за Минимални белтъчни дажби съм изпратил за тях; така и не са дошли, само канцеларщина и извинения. Все ми казват, че хората на базисна издръжка могат да си купят достатъчно ядене. Да, ами ако няма откъде да го купят? По дяволите. Бия им инжекции с витамин C и се опитвам да се правя, че гладът е просто скорбут…
Вратата се затвори. Леглото подскочи, когато Мани седна на мястото на фелдшера. Долови слаба, сладникава миризма на прясно окосена трева. Отвъд тъмнината на затворените очи, през издигащата се от всички страни мъгла, до него стигна гласът на Мани:
— Не е ли чудесно да си жив?
Втора глава
Божиите двери са небитието.
От кабинета на д-р Уилям Хейбър не се откриваше изглед към връх Худ. Той се помещаваше във вътрешен утилитарен апартамент в Уиламит Ист Тауър и не гледаше на никъде. Върху една от стените без прозорци имаше голям фототапет на връх Худ и докато разговаряше по интеркома със секретарката си, д-р Хейбър не отделяше очи от него.
— Кой е този Ор дето се качва, Пени? Истерикът със симптоми на проказа ли?
Всъщност тя седеше само на метър от него, от другата страна на стената, но също както дипломата в рамка, интеркомът вдъхва доверие на пациентите, а и на доктора. Пък и май не върви един психиатър да отваря вратата и да вика: „Следващият!“
— Не, докторе, вие говорите за господин Грийн, който ще дойде утре в десет. Този ни го праща д-р Уолтърс от Медицинския факултет, доброволната терапия.
— Злоупотреба с наркотици. Ясно. Папката му е при мен. Щом дойде, пусни го да влезе.
Още докато говореше, чу бръмченето на качващия се асансьор; той спря, вратите му се плъзнаха встрани със свистене; сетне отекнаха стъпки, поколебаха се, външната врата се отвори. Тъй като се заслуша, започна да чува врати, пишещи машини, гласове, вода да изтича в тоалетните на канторите насам — натам по коридора, над него и под него. Номерът бе да се научиш да не ги чуваш. Само в главата има масивни стени, които могат да те отделят от шумовете.
Сега Пени изпълняваше церемонията, свързана с първата визита, и докато чакаше, д-р Хейбър се загледа отново във фототапета, като се питаше кога ли е правена снимката. Синьо небе, сняг от подножието до върха. Явно много отдавна, през шейсетте или седемдесетте. Парниковият ефект бе настъпил съвсем постепенно, така че роденият през 1962 г. Хейбър ясно помнеше сините небеса от ранното си детство. Сега вечните снегове бяха изчезнали от всички планини по света, дори от Еверест, дори от Еребус, раззинал огнена паст в пустинните брегове на Антарктида. Разбира се, може и да са оцветили съвременна снимка, да са направили небето синьо, а върха — бял; знае ли човек.
2
Квашиоркор — местно название (Гана) на болест при малките деца, дължаща се на хронична недостатъчност на белтъчини и витамини, при която растежът спира, появяват се отоци, коремчетата се надуват, — Б.пр.