— Бихте ли ми казали нещо за тях?
Ор се поколеба.
Хейбър отвори уста и отново я затвори. До такава степен знаеше какво ще кажат пациентите му, че можеше да го изрази много по-добре от тях. Но важното бе те да направят тази стъпка. Не биваше да я прави вместо тях. В края на краищата, този разговор само предхождаше същественото, беше ритуал, останал от щастливото време на психоанализите; служеше единствено да му помогне в решението, дали да се насочи към положително или отрицателно привикване, какво да направи.
— Струва ми се, че не сънувам кошмари по-често от другите хора — говореше Ор, загледан в ръцете си. — Нищо особено. Аз… аз се боя да сънувам.
— Да сънувате лоши сънища ли?
— Всякакви сънища.
— Разбирам. Имате ли представа как е възникнал този страх? И от какво се боите, какво искате да избегнете?
Тъй като Ор не отговори веднага, а седеше загледан в ръцете си — ъгловати, червени, отпуснати абсолютно безжизнени върху коляното му, Хейбър съвсем лекичко го подкани.
— Какво ви притеснява — че сънищата са безсмислени, разюздани, понякога и порочни ли?
— Да, в известен смисъл. Но по конкретна причина. Виждате ли, тук… тук аа…
Ето го разковничето, ключът, помисли си Хейбър, който също наблюдаваше ръце му. Бедното копеле. Има полюции и изпитва комплекс на вина заради това. Пубертетно напикаване, властна майка…
— Ето тук ще престанете да ми вярвате.
Дребосъкът се оказа по-болен отколкото изглеждаше.
— Онзи, който борави със сънища в будно или сънно състояние, не отдава особено значение на понятия като вяра или невяра, г-н Ор. Обикновено не си служа с тези категории. Не вършат работа. Затова продължавайте нататък. Стана ми интересно. — Дали не звучеше покровителствено? Погледна към Ор да не би да е схванал думите му погрешно и за миг срещна очите му.
Необикновено красиви очи, помисли си Хейбър, и остана изненадан от думата, защото и „красота“ не беше категория, с която често си служеше. Зениците бяха сини или сиви, много ясни, сякаш прозрачни. Неволно Хейбър се загледа в тези ясни очи с неопределен цвят; но само за миг, затова съзнанието му не регистрира необикновеното преживяване.
— Ами — подхвана Ор обзет от решителност, — сънувал съм сънища, които… които са въздействали на… на будния свят. Реалния свят.
— Така е с всички нас, г-н Ор.
Ор зяпна. С такъв можеш да си правиш каквото щеш.
— Въздействието на сънищата от делта-фазата непосредствено преди събуждане върху общото емоционално състояние на психиката може да бъде…
Но мъжът, с когото можеше да прави каквото си ще, го прекъсна:
— Не, нямам предвид това — и добави с известно заекване: — Искам да кажа, че сънувах нещо и то се случи.
— Не ми е трудно да го повярвам, г-н Ор. Казвам го съвсем сериозно. Едва след появата на научното мислене са се намерили хора, склонни да го поставят под въпрос, още по-малко да не вярват в него. Пророчески…
— Не става дума за пророчески сънища. Не съм способен да предвиждам бъдещето. Просто променям нещата. — Ръцете бяха здраво стиснати. Нищо чудно, че големците от Медицинския факултет са му го изпратили. Те винаги изпращаха на Хейбър откачените, с които не могат да се оправят.
— Бихте ли ми дали пример? Да речем, спомняте ли си първия път, когато сте сънували такъв сън? На каква възраст бяхте?
Пациентът се поколеба, сетне рече:
— Струва ми се — на шестнайсет. — Държанието му продължаваше да е покорно; проявяваше голям страх от темата, но не стоеше нащрек, нито пък проявяваше враждебност по отношение на Хейбър. — Не съм съвсем сигурен.