— Кажете ми за първия път, в който сте сигурен.
— Бях седемнайсетгодишен. Все още живеех при нашите и у дома бе отседнала сестрата на майка ми. Намираше се в процес на развод и не работеше, получаваше само базисна издръжка. Пречеше. Имахме обикновен тристаен апартамент, а тя все стоеше у дома. Подлудяваше майка ми. Не беше от деликатните, имам предвид леля Етел. Окупираше банята — по това време все още разполагахме с отделна баня. И тя все, как да кажа, все ме сваляше — уж на шега. Полу на шега. Влизаше в спалнята ми по долнище на пижама и т.н. Беше само на около трийсет години. Това ме държеше в напрежение. Все още не бях имал момиче и… разбирате. Подрастващи. Не е трудно да възбудиш едно момче. Това ме караше да негодувам. Та нали ми беше леля.
Погледна към Хейбър, за да се увери, че докторът разбира срещу какво точно е негодувал и не гледа с неодобрение на това. Натрапчивата сексуална разюзданост в края на двайсетия век беше довела също до чувство за вина и страх у потомците, тъй както бе станало след пуританщината от края на деветнайсети век. Ор се боеше да не би Хейбър да се стресне от това, че не е искал да спи с леля си. Хейбър запази израз на безразличие, но и на интерес, така че Ор продължи.
— И тъй, сънищата ми станаха неспокойни и леля ми винаги присъстваше в тях. Обикновено в друг образ, както става понякога в сънищата; веднъж беше бяла котка, но аз знаех, че това е Етел. В края на краищата една вечер поиска да я заведа на кино и се опита да ме накара да я опипам, сетне, когато се върнахме у дома, започна да се мята по леглото ми и да казва, че родителите ми спели и т.н., а когато най-сетне успях да я изведа от стаята си и заспах, сънувах този сън. Много жив беше. Помнех го изцяло, когато се събудих. Сънувах, че Етел е загинала при автомобилна катастрофа и сме получили телеграма за това. Докато приготвяше вечерята, мама плачеше и на мен ми стана мъчно за нея, щеше ми се да направя нещо за нея, но не знаех какво. Толкова… Сетне, когато станах, отидох в дневната. Етел я нямаше на дивана. Тя никога не беше спала на него. Нямаше защо да питам. Помнех. Знаех, че леля Етел е загинала при автомобилна катастрофа на магистрала в Лос Анджелис преди месец и половина, прибирайки се у дома, след като ходила при адвокат във връзка с развода си. Бяха ни съобщили с телеграма. Целият сън представляваше като че ли повторно преживяване на нещо, което действително се е случило. Само дето не се беше случило. Искам да кажа, докато не сънувах съня, знаех също, че е живяла у нас, спяла е на дивана в дневната — до миналата нощ.
— Но нямаше нищо, което да говори за това, да го доказва.
— Не. Нищо. Не беше идвала. Никой не си спомняше да е идвала, освен мен. И грешах. Вече.
Хейбър кимна мъдро и поглади брада. Онова, което изглеждаше като умерено привикване към наркотици, започна да прилича на тежко отклонение от нормалното, но нямаше друг случай да му представят такава стройна система от самозаблуди. Може би Ор беше умен шизофреник, който му разправя небивалици и се подиграва с него? Все пак липсваше едва доловимата вътрешна арогантност на такива хора, към която Хейбър беше изключително чувствителен.
— Според вас, защо майка ви не е осъзнала, че действителността се е променила от предишната нощ?
— Ами тя не го беше сънувала. Искам да кажа, че сънят наистина промени действителността. Той създаде с обратна сила друга действителност, част от която е била. След като е била част от нея, тя нямаше спомен за другата. Аз имах, спомнях си и двете, защото бях… там… в момента на промяната. Зная, че не звучи смислено, но мога да го обясня само по този начин. Обаче трябва да имам някакво обяснение, инак се изправям пред факта, че съм луд.
Не, този човек съвсем не беше безличен.
— Не се занимавам с това да раздавам присъди, г-н Ор. Имам нужда от факти. А трябва да ми повярвате, че за мен събитията в съзнанието са факти. Когато наистина виждате съня на друг човек, записан черно на бяло от енцефалографа, както съм правил десетки хиляди пъти, няма начин да кажете, че сънищата не са „реални“. Те съществуват; те са събития; те оставят следа. Да разбирам ли, че сте имали и други сънища със същите последици?
— Няколко. От дълго време не ги сънувам. Само като съм в стрес. Но това сякаш… започна да става по-често. Започнах да се страхувам.
Хейбър се приведе напред.
— Защо?
Ор го погледна, без да разбира.
— Защо се страхувате?