Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци
На Кърби Макколи
ПЪРВА ЧАСТ
ГРОБИЩЕ ЗА ДОМАШНИ ЛЮБИМЦИ
Исус им каза: Лазар, нашият приятел, е заспал, но отивам да го събудя.
Учениците му се спогледаха и някои се усмихнаха, защото не знаеха, че Исус е употребил метафора, и му рекоха: Господи, ако е заспал, ще оздравее.
Тогава Исус им рече открито: Лазар умря…, но да идем при него.
1
Луис Крийд, който бе загубил баща си на тригодишна възраст и не познаваше двамата си дядовци, никога не бе очаквал да намери нов баща, който бе на прага на средната възраст, но всъщност стана точно така…, въпреки че предпочиташе да нарича този човек „приятел“, както обикновено постъпват мъжете, когато сравнително късно в живота срещнат баща, когото биха желали да притежават. Луис се запозна с него същата вечер, когато, придружаван от жена си и от двете си деца, пристигна в Лъдлоу, за да се настани в голямата, облицована с бяло дърво, къща. Заедно с тях дойде и Уинстън Чърчил, наричан галено Чърч, който бе котаракът на дъщеря му Ейлин.
Квартирното бюро към университета бе имало огромни затруднения, докато му осигури жилище на прилично разстояние от кампуса1.
Когато колата на семейство Крийд се приближи към мястото, където според Луис се намираше новият им дом — „Всички знаци съвпадат… също като астрологичните знаци през нощта, предшестваща убийството на Цезар“ — мрачно си помисли той, пътниците в нея бяха уморени, напрегнати и раздразнени. Гейдж, на когото никнеха зъби хленчеше почти непрекъснато и отказваше да заспи, въпреки че Рейчъл го люлееше и му тананикаше. Тя се опита да го усмири, като му подаде гърдата си, въпреки че бе още рано за кърменето. Но бебето знаеше по-добре от нея „разписанието“ си за хранене, затова побърза да я ухапе с наскоро поникналите си зъбчета. Рейчъл, която все още не знаеше какво да мисли за преместването в Мейн (беше прекарала целия си живот в Чикаго), избухна в сълзи. Ейлин моментално я последва, очевидно тласкана от някаква загадъчна женска солидарност. В задната част на „комбито“ Чърч неспокойно обикаляше напред-назад, както бе правил през цялото време, докато пътуваха от Чикаго дотук. Още на първия ден бяха принудени да го пуснат от специалната клетка, защото мяукането му ги подлудяваше, но и непрекъснатото му обикаляне из задната част на колата започваше да им действа на нервите.
На самия Луис му идваше да ревне. Изведнъж му хрумна лудешка, но същевременно привлекателна идея: ще предложи да се върнат в Бангор и да вечерят, докато чакат пристигането на камиона с покъщнината; когато цялото му семейство — пречка към свободата — слезе от колата, ще натисне до дупка педала на газта и ще профучи по пътя, без дори да погледне назад, докато огромният, четирилитров карбуратор на комбито поглъща литър след литър скъп бензин. Ще се отправи на юг и ще стигне чак до Орландо, щата Флорида, където ще постъпи като лекар в Дисниуърлд под измислено име. Но преди да стигне бариерата, която го разделя от голямото, старо шосе 95, което води на юг, ще спре встрани от пътя и ще изхвърли шибания котарак.
Комбито леко взе последния завой и пред очите им изникна къщата, която бе виждал единствено той. Бе пристигнал със самолет, за да огледа седемте възможни жилища, които двамата с Рейчъл бяха избрали по снимките на агенцията за недвижими имоти, след като се бяха убедили, че със сигурност е получил службата в университета. Бяха се спрели на голямата стара къща в колониален стил, изцяло ремонтирана и с вътрешна изолация; отначало разходите по отоплението се бяха сторили огромни на Луис, сетне бе осъзнал, че са в границите на разумното. Новият им дом се състоеше от три големи помещения на долния етаж и четири стаи на горния; към него бе пристроена голяма барака, която след време можеше да се преобрази в допълнителна площ. Сградата беше заобиколена от разкошна морава, която бе тучна, въпреки августовските горещини.
Зад къщата се простираше голяма ливада, където децата щяха да си играят, а зад нея додето стигаше погледа, тъмнееше гъста гора. Агентът по недвижими имоти бе обяснил на Луис, че земята наоколо е държавна собственост и че не се очаква да бъде застроена, поради съдебните дела между последните оцелели индианци от племето „микмак“ и федералното правителство. Индианците искали да им бъдат върнати над осем хиляди акра земя в Лъдлоу и в съседните селца. Съдебният процес, в който били въвлечени не само федералното правителство, но и управата на щата Мейн, бил толкова заплетен, че положително нямало да приключи до края на века.