— Много добре.
— … и ще поиграе с нея Монополи или някаква друга игра.
— Ъ-хъ.
— Но…
— Съгласен съм.
Стив млъкна. Двамата стояха в гаража — бърлогата на Чърч, където криеше разкъсаните птици и мъртвите плъхове. Птиците и плъховете на Луис. Навън ливадата беше обляна от майското слънце; една червеношийка забързано подскачаше по алеята за коли, сякаш й предстоеше някаква важна работа.
Най-сетне Стив наруши мълчанието:
— Луис, трябва да се овладееш.
Колегата му го изгледа с неразбиращ поглед. Всъщност почти не бе чул предишните думи на Стив — непрекъснато си мислеше, че ако бе малко по-бърз, щеше да спаси живота на сина си, — но последната фраза смътно проникна в съзнанието му.
— Навярно не си забелязал — продължи Стив, — че Ели не говори, а Рейчъл е в такъв шок, че представата й за времето е напълно объркана.
— Точно така — натъртено отвърна Луис. Нещо (не знаеше точно какво) му подсказваше, че отговорът му трябва да прозвучи по-убедително.
Стив постави ръка на рамото му и каза:
— Лу, сега семейството ти се нуждае от теб повече от всякога. Стегни се, човече… Мога да сложа още една инжекция на жена ти, но… разбираш ли, трябва да… О, Господи… каква шибана, ужасна трагедия!
Леко обезпокоен, Луис забеляза, че очите на Стив се насълзиха и побърза да промърмори:
— Имаш право.
Но във въображението си отново видя как Гейдж тича през поляната към пътя. Родителите му викат да спре, но той не се подчинява: напоследък най-новата му игра е да се надбягва с мама и татко. Луис успява да изпревари Рейчъл, но Гейдж има солидна преднина, Гейдж се смее, защото е надбягал татко. Луис скъсява преднината (много бавно), но вече е прекалено късно: малкият се спуска по наклонената поляна към пътя, докато баща му се моли на Бога детето да падне — когато малчуганите тичат толкова силно, почти винаги падат, защото не могат да контролират движенията си до седем-осем годишна възраст. Луис непрекъснато се моли: нека падне, нека падне, дори да разкървави носа си или да счупи главата си, защото чува ръмженето на приближаващ камион, един от огромните камиони на „Оринко“ с десет колела, които непрекъснато пътуват между Бангор и завода в Бъкспорт; в този миг изкрещява името на Гейдж — убеден е, че малкият го е чул и се опитва да спре. В края на краищата Гейдж сякаш осъзнава, че играта е свършила — родителите не крещят така, когато всичко е на шега. Опитва се да дръпне спирачката си, но ръмженето на камиона вече е оглушително, сякаш целият свят замлъква пред дяволското му бучене. Луис отчаяно се хвърля напред и несъзнателно забелязва как сянката му се проточва зад него, подобно на сянката, хвърляна от хвърчилото върху повяхналата трева на поляната на мисис Винтън през онзи мартенски ден. Струва му се (но не е съвсем сигурен), че пръстите му за миг докосват якето на Гейдж, сетне инерцията изхвърля детето на пътя и то попада пред оглушително ревящия камион, докато хромираните части на колелата весело отразяват слънцето, а шофьорът отчаяно натиска клаксона…
Всичко това се бе случило в събота, преди три дни.
— Добре съм — каза той на Стив. — А сега трябва да вървя.
— Разбери, че ако успееш да се овладееш и да помогнеш на семейството си, ще помогнеш и на себе си — промълви Стив и избърса очите си с ръкава на якето си. — Трябва да посрещнете нещастието заедно, Луис. В противен случай няма да издържите. Това е единственият изход.
— Прав си — съгласи се Луис и отново си припомни ужасната сцена, само че този път всичко беше по-различно: той успяваше да скочи петдесетина сантиметра по-напред, сграбчваше Гейдж за якето, дръпваше го назад и предотвратяваше трагедията.
За разлика от Рейчъл, Ели пропусна ужасната сцена, разиграла се в салона на погребалното бюро „Брукингс и Смит“, защото по това време играеше Монополи с Джъд Крендъл. Момиченцето мълчаливо и безцелно местеше пионката си и хвърляше зара с една ръка, защото в другата продължаваше да стиска снимката, където се виждаше как вози Гейдж на шейната си.
Стив Мастерсън прецени, че Рейчъл е в състояние да присъства на следобедното поклонение — решение, за което случилото се впоследствие го накара горчиво да съжалява.
Същата сутрин семейство Голдман бяха пристигнали със самолет от Чикаго и бяха отседнали в „Холидей Ин“ на „Один Роуд“. Бащата на Рейчъл бе телефонирал четири пъти до обяд. Стив Мастерсън бе принуден да прояви изключителна твърдост и дори да заплаши стареца при последното му обаждане, когато Ъруин Голдман обяви, че иска да дойде в Лъдлоу и че всички дяволи от ада не могат да му попречат да бъде до дъщеря си, когато тя се нуждае от него. Стив търпеливо обясни, че на Рейчъл и трябва време, за да преодолее първоначалния шок и да отиде на поклонението. Освен това каза, че не е сигурен в помощта на дяволите, но познава един лекар от шведско-американски произход, който за нищо на света няма да допусне жива душа в дома на семейство Крийд, докато Рейчъл сама не пожелае да се срещне с други хора. Накрая добави, че след следобедното поклонение, няма нищо против тя да бъде утешавана от загрижени сродници, но дотогава трябва да я оставят на мира.