При тези думи, старецът го обсипа с еврейски ругатни и тресна телефона. Стив беше твърдо решен да се противопостави на мистър Голдман, ако той все пак се появи, но явно старецът бе решил да почака. Към обяд Рейчъл като се посъвзе — във всеки случай чувството й за време се бе възстановило и тя дори отиде в кухнята, за да провери дали е необходимо да се приготвят сандвичи или някакви други закуски за след церемонията. Беше попитала Стив дали приятелите ще ги придружат до дома им и Стив кимна утвърдително.
Нямаха наденици, нито студено задушено, но Рейчъл откри във фризера голяма пуйка и я остави на дъската до мивката да се размрази. След няколко минути Стив надникна в кухнята и видя как Рейчъл стои неподвижно пред умивалника, вперила очи в пуйката, а по лицето й се стичат сълзи.
— Рейчъл?
Тя го погледна и промълви:
— Гейдж обожаваше пуйка, особено бялото месо — тя измъчено се усмихна. — Дойде ми на ум, че никога вече няма да го вкуси.
Стив я изпрати да се облече в спалнята на горния етаж (всъщност искаше да провери дали тя е в състояние да се владее). Когато след малко Рейчъл слезе, облечена в семпла черна рокля, пристегната с коланче, стиснала под мишници малко портмоне (или по-скоро — вечерна чантичка), Стив реши, че тя може да излезе и Джъд се съгласи с него.
Стив я закара до Бангор, после, заедно със Сурендра остана в преддверието на погребалното бюро, докато наблюдаваше как Рейчъл бавно тръгна по пътеката между скамейките към отрупания с цветя ковчег. Стори му се, че тя не върви, а по-скоро се носи като някакъв призрак.
— Как вървят нещата, Стив? — тихо попита Сурендра.
— Шибано — отвърна Стив с прегракнал глас. — А на теб как ти се струва?
— Шибано — с въздишка каза индиецът.
Всъщност неприятностите започнаха още по време на утринното поклонение, когато Ъруин Голдман отказа да се ръкува със зет си…
При вида на събраните приятели и роднини, Луис леко се отърси от вцепенението си и започна да забелязва какво става около него. Огромната скръб го бе направила покорен, състояние, което уредниците на погребения познаваха добре и умееха да използват. Луис изпълняваше всякакви нареждания, все едно, че беше пионка, движена по шахматната дъска.
До траурната зала имаше друг, по-малък салон, където опечалените ставаха да пушат. Салонът беше обзаведен с тапицирани столове, които имаха видна купени на разпродажба при ликвидацията на разорен аристократичен английски клуб. До вратата на траурната зала стоеше малък статив, изработен от тъмен метал, гравиран със злато, върху който бе поставена табелка с простичък надпис: ГЕЙДЖ УИЛЯМ КРИЙД. Ако човек прекосеше просторната бяла сграда, която повече приличаше на стар, уютен дом, щеше да попадне в идентичен салон, намиращ се в съседство на западната траурна зала. Тук надписът върху статива гласеше: АЛБЕРТА БЪРНАМ НИДО. В дъното на сградата имаше още една зала, с изглед към реката, но стативът пред вратата й беше празен, защото този ден залата не се използваше. В приземието се намираше още един салон, където бяха изложени модели ковчези, всеки един дискретно осветен от малък, монтиран на тавана, прожектор. Ако човек вдигнеше очи (както бе сторил Луис, предизвиквайки гнева на собственика), добиваше впечатлението, че над главата му дремят някакви странни животни.
В неделята след смъртта на Гейдж, Джъд придружи Луис до Бангор, за да изберат ковчег. Когато слязоха в приземието, вместо да завие вдясно към залата, където бяха изложени ковчезите, лекарят, в замаяното си състояние, продължи направо по коридора към боядисаната в бяло летяща врата, каквато има в ресторантите между залата и кухнята. Джъд и собственикът на бюрото извикаха в един глас: „Не, не влизай там!“ и Луис покорно се отдалечи от бялата врата. Той знаеше какво има зад нея. Нали чичо му бе собственик на погребалното бюро.
Траурната зала беше обзаведена с безупречно подредени сгъваеми столове от скъпия модел, с плюшени седалки и облегалки. Ковчегът на Гейдж се намираше в предната част на залата и бе поставен върху подиум, който напомняше кораб на църква. Луис бе избрал ковчег от фирмата „Американ Каскет Къмпани“ — моделът се наричаше „Вечен покой“ — бе изработен от розово дърво и облицован с розова коприна. Собственикът на бюрото каза, че ковчегът е наистина красив и изрази съжаление, че не разполага с модел, облицован със синя коприна. Луис отвърна, че той и жена му не са придавали особено значение на подобни подробности. Собственикът кимна, сетне попита дали Луис е помислил как ще покрие разноските по погребението на сина си. Ако доктор Крийд не е в състояние да плати в брой, биха могли да отидат в кабинета и да обсъдят най-изгодните възможности за кредит, предлагани от бюрото…