След известно време повтаряните банални фрази започнаха да му действат на нервите. Вместо да притъпят чувството му за реалност (както обикновено става, когато човек непрекъснато повтаря собственото си име), те сякаш всеки път пробождаха още по-дълбоко гърдите му, сякаш се стремяха да проникнат в сърцето му. Когато родителите на Рейчъл най-сетне благоволиха да се появят, той бе започнал да се чувства като уморен боксьор.
Щом ги видя, първата му мисъл бе, че Рейчъл е права — Ъруин Голдман наистина беше остарял. Луис не знаеше точната му възраст — бе сигурен, че тъстът му още не е навършил шейсет, — но днес старецът със съсипаното от мъка лице спокойно можеше да мине за седемдесетгодишен… С плешивата си глава и изпъкналите си очила, той абсурдно приличаше на израелския министър-председател Менахем Бегин. Въпреки че при завръщането си от Чикаго Рейчъл бе казала, че баща й започва да остарява, Луис не бе очаквал подобна тъжна картина. Но може би по време на празниците по случай Деня на благодарността, старецът не е бил в толкова трагично състояние — та нали тогава още не бе загубил едното си внуче.
Дори вървеше до него, лицето й почти не се виждаше под двойния (или троен) воал от черен тюл. Косата й бе обагрена в синкав оттенък, който възрастните дами от американската буржоазия явно смятат за връх на елегантността. Тя държеше съпруга си под ръка. Зад тежкия й воал Луис успя да различи само сълзите, които се стичаха по бузите й.
Внезапно реши, че е време да забрави миналото. Не биваше вечно да подклажда старата вражда, която изведнъж му се стори безсмислена. Навярно решението му бе повлияно и от множеството банални фрази, които бе принуден да слуша до този момент.
— Ъруин, Дори — промърмори той, — благодаря ви, че дойдохте.
Протегна двете си ръце, сякаш възнамеряваше едновременно да се ръкува с бащата на Рейчъл и да прегърне майка й или пък да прегърне и притисне до гърдите си и двамата. Жестът му бе интуитивен; за пръв път усети, че сълзите му напират; за миг му хрумна смахнатата мисъл, че сега е моментът да се сдобри с родителите на Рейчъл, че смъртта на Гейдж ще послужи за нещо добро, както в сладникавите романчета, където смъртта сдобрява и най-злите врагове, където тя има много по-градивни последствия, отколкото безкрайната, безсмислена и режеща болка, която отказва да изчезне.
Дори пристъпи към него и като че също понечи да му протегне ръцете си; произнесе: „О, Луис…“ и още няколко неразбираеми думи, но в този момент Голдман я дръпна назад. За миг тримата замръзнаха на местата си — жива картина, останала незабелязана от присъстващите, с изключение на собственика на погребалното бюро, дискретно оттеглил се в отдалечения край на залата. (Луис бе сигурен, че чичо му Карл положително би забелязал). — Луис протяга ръце, а Ъруин и Дори Голдман стоят изпъчени и вдървени, като фигурки на младоженци върху сватбената торта.
Луис забеляза, че нямаше и следа от сълзи в очите на тъста му, които се взираха в него с неприкрита омраза. („Да не би да си въобразява, че съм убил Гейдж само за да му направя напук?“ — за секунди си помисли той.). Враждебният поглед на Ъруин Голдман сякаш го измери от глава до пети, установи, че вижда пред себе си същия мухльо, който бе похитил Рейчъл и бе причинил сегашното й нещастие, сетне се извърна с отвращение. Старецът погледна вляво от Луис, към ковчега на Гейдж и едва сега ожесточеното му лице се смекчи.
Луис направи последен опит и промълви:
— Ъруин… Дори… Моля ви… Трябва да бъдем заедно в нещастието.
— Луис… — отново поде Дори съчувствено или поне така му се стори на Луис. Сетне двамата отминаха, Ъруин Голдман, влачеше след себе си съпругата си и крачеше напред, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, а най-малко към Луис Крийд. Двамата застанаха до ковчега и старецът измъкна от джоба на сакото си черна еврейска молитвена шапчица.
„Пропуснахте да се разпишете в книгата“ — помисли си Луис, сетне почувства как в стомаха му се надигат киселини, които сякаш щяха да го задушат, лицето му се изкриви от болка.
Когато утринното поклонение най-сетне завърши, Луис се обади вкъщи. Джъд вдигна слушалката и попита какво става, а Луис отговори, че всичко е нормално. После поиска да говори със Стив.
— Ако Рейчъл е в състояние да се облече сама, ще й разреша да дойде на следобедното поклонение — каза Стив. — Съгласен ли си?