Луис се втренчи в чашата пред себе си и остави жена си да плаче, без да се опита да я утеши.
37
Неприятностите започнаха, когато Ъруин Голдман яростно произнесе:
— Знаех си, че нещо подобно ще се случи. Знаех го още, когато дъщеря ми се омъжи за тебе, затова и казах „Момичето ми, дори не можеш да си представиш, колко ще страдаш“ и излязох прав. Погледнете, погледнете каква… гадост!
Луис вдигна очи към тъста си, който незабелязано бе застанал пред него, подобно на дяволче с черна молитвена шапчица, което изскача на пружина от кибритена кутийка. Сетне инстинктивно погледна към стойката с отворената книга, до която жена му бе седяла през целия следобед (защото се чувстваше виновна, че не е присъствала на утринното поклонение), но Рейчъл я нямаше.
Следобедното поклонение беше по-слабо посетено, ето защо след около половин час, Луис седна на първия ред близо до пътеката. Уморено се отпусна на сгъваемия стол, почти без да осъзнава какво става около него (усещаше единствено натрапчивия аромат на цветята и това, че е безкрайно уморен и му се спи). Навярно причината не беше само в бирата; навярно разумът му най-сетне беше готов да изключи. Луис си помисли, че сигурно е за добро. Може би след дванайсет или шестнайсет часа сън ще бъде в състояние да утеши Рейчъл.
След малко главата му клюмна върху гърдите му и той не виждаше друго, освен сключените си ръце, които висяха между колената му. Тихите гласове, долитащи от залата зад него, му действаха успокояващо. При завръщането си от ресторанта с облекчение забеляза, че Ъруин и Дори ги няма, но беше уверен, че няма да отсъстват дълго — беше прекалено хубаво, за да е вярно.
— Къде е Рейчъл — попита той и се озърна.
— Къде другаде, освен при майка си — отвърна Голдман като бизнесмен, който току-що е сключил успешна сделка. Луис усети, че дъхът му мирише на скоч, явно бе изпил доста. Стоеше пред зет си изпъчен, като областен прокурор, който ни най-малко не се съмнява във вината на човека, седнал на подсъдимата скамейка, и леко се олюляваше.
— Какво си й казал? — попита Луис и усети, как в гърдите му забушува гняв. Разбра, че Голдман е разтревожил Рейчъл — беше изписано на лицето му.
— Казах й истината — отвърна старецът. — Казах й, че нещастието постига всички дъщери, които се омъжват против съгласието на родителите си. Казах й още, че…
— Не може да бъде! — невярващо възкликна Луис. — Положително не си й надрънкал подобни щуротии.
— Казах й го и още как — самодоволно произнесе Голдман, като прокурор, който произнася обвинителната си реч. — Винаги съм знаел, че ще се случи някакво нещастие. Разбрах какъв си още първия път, когато те видях — старецът се приведе, от устата му отново лъхна на скоч. Той произнесе следващите си думи с вид на човек, който споделя някаква голяма тайна: — Изобщо не успя да ме заблудиш, ти, долен мръсник, който се правиш на доктор. Успя да излъжеш дъщеря ми и я накара да се съгласи на този абсурден и безнадежден брак, превърна я в слугиня и остави синът й да бъде прегазен на пътя като… като катерица.
Луис не чу по-голямата част от речта на тъста си, защото обърканото му съзнание все още се опитваше да възприеме мисълта, че дъртият глупак бе казал…
— Нима си й надрънкал всичко това? — повтори той. — Нима си се осмелил да й го кажеш?
— Да пукнеш дано! — извика Голдман и няколко глави любопитно се извърнаха към тях. От кафявите, кръвясали очи на Ъруин Голдман закапаха сълзи, плешивото му теме проблясваше под приглушената светлина на флуоресцентните лампи. — Превърна прекрасната ми дъщеря в слугиня… унищожи бъдещето й… отведе я от родния й град… и остави внукът ми да умре позорно на някакъв си селски път.
Гласът му постепенно се повишаваше, докато се превърна в истеричен крясък:
— Къде беше ти, а? Навярно си седял в кабинета си, докато детето е играело на пътя? Може би си съчинявал някоя от тъпите си медицински статии? Признай какво правеше, мръснико! Гаден мръсник такъв! Убиец на дете! Убиец…
Двамата се изправиха един срещу друг в предната част на залата, точно до подиума с ковчега. Луис изведнъж усети как ръката му се вдига, а ръкавът на костюма му открива маншета на бялата му риза. Като в просъница забеляза проблясването на златното копче за ръкавели. Рейчъл му бе подарила копчетата по случай третата годишнина от сватбата им, без да подозира, че един ден съпругът й ще ги носи на погребението на тогава още неродения им син. Луис не съзнаваше какво прави: юмрукът му бе само прикачен към ръката му предмет, който се стовари върху лицето на Ъруин Голдман. Под кокалчетата на пръстите си усети как устните на стареца неволно се отварят; усещането бе крайно неприятно, сякаш бе смачкал с юмрук някакъв гол охлюв. Луис не изпита никакво удовлетворение. Зад устните на тъста му като солидна преграда стояха изкуствените му зъби.