Голдман се препъна и политна назад. Ръката му удари ковчега на Гейдж, който застрашително се наклони на едната си страна. Препълнена с цветя ваза се преобърна и се разби на пода. Някой изпищя.
Беше Рейчъл, стремяща се да се изтръгне от прегръдките на майка си, която се опитваше да я задържи. Присъстващите в залата, общо петнайсетина души — се вкамениха от изненада и от неудобство. За миг в главата на Луис проблесна мисълта, че за щастие Стив е придружил Джъд обратно до Лъдлоу — навярно би потънал в земята от срам, ако приятелят му станеше свидетел на подобна недостойна сцена.
— Не го удряй! — изкрещя Рейчъл. — Луис, моля те, не удряй баща ми!
— Харесва ти да биеш старци, а? — пискливо извика Ъруин Голдман с дебелия портфейл. Опитваше се да се усмихне, въпреки че от устата му течеше рубиненочервена кръв. — Харесва ти, нали? Хич не ми е чудно, мръсник такъв! Изобщо не съм изненадан!
Луис се обърна към него и старецът го удари в гърлото. Ударът му бе неточен, нанесен повече с дланта, отколкото с юмрук, но Луис бе неподготвен за него. Страхотна болка парализира гърлото му и той веднага се досети, че ще преглъща доста трудно през следващите два часа. Главата му се отметна назад и той падна на колене върху червения килим, който застилаше централната пътека.
„Първо цветята, а сега мен — помисли си той. — Какво се казваше в онази песничка на състава «Рамонас»? «Хей, хей, всички дружно да вървим»“. Идваше му да се изсмее, но от контузеното му гърло са изтръгна само жалко гъргорене.
Рейчъл отново изпищя.
Ъруин Голдман, от чиято уста продължаваше да капе кръв, изрита Луис право в бъбреците. От болка на Луис му притъмня пред очите; хвана се с две ръце за металическата, пръчка, която придържаше червената пътека, за да не падне по корем.
— Некадърен си да набиеш дори един старец, малкият! — извика Голдман с пресипнал от възбуда глас. Отново замахна с крак, но този път пропусна целта и старомодната му обувка улучи Луис в лявата част на задника. Той изстена от болка и се просна на земята. Брадичката му шумно се удари в пода и той прехапа езика си.
— На ти! — извика Голдман. — Така ти се падаше още първия път, когато започна да се увърташ около Рейчъл, мръсник, такъв! На ти!
Той още веднъж изрита Луис, като едновременно плачеше и се смееше. Луис за пръв път забеляза, че тъстът му е небръснат, в знак на траур. Собственикът на погребалното бюро се спусна към тях. Рейчъл се изтръгна от ръцете на майка си, изпищя и също се спусна натам.
Луис с мъка се преобърна на едната си страна и седна. Тъстът му отново го изрита. Тогава Луис здраво улови обувката му с две ръце като топка за ръгби, сетне с всичка сила го блъсна назад.
Голдман нададе яростен рев, олюля се и лудо размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Не успя и се стовари точно върху ковчега на Гейдж, произведен в Сторивил, Охайо, който съвсем не беше евтин.
„Веуикия и Стуашен Оз току-що падна върху ковчега на сина ми“ — замаяно си помисли Луис. Ковчегът се изплъзна от подпорите, наклони се вляво и с трясък падна на земята. Ключалката на капака му щракна. Дори сред виковете и сълзите на присъстващите, дори след яростното цвилене на Голдман („цвилене“ беше най-точната дума, защото в края на краищата старецът приличаше на дете, което играе на „Обвинете магарето“), Луис дочу изщракването на ключалката.
Луис Крийд остана на пода, закри очите си с ръце и се разрида. В този момент не се интересуваше от нищо и от никого; беше забравил за съществуването на тъста си, за ракетите МХ, за спора относно хирургическите конци, за евентуалния край на света поради прекалено затопляне на атмосферата. Луис би дал всичко на света в този момент да е мъртъв. Изневиделица в съзнанието му изникна лицето на Гейдж, украсено с големи уши като на Мики Маус, който засмян стои сред главната улица на Дисниуърлд и се здрависва с огромно куче. Видението беше съвършено ясно.
Едно от дървените магарета, поддържащи ковчега, беше паднало; другото небрежно се подпираше като пияница до ниския подиум, върху който свещеникът се качваше, за да произнесе траурната реч. Ъруин Голдман лежеше проснат сред цветята и също плачеше. От преобърнатите вази се процеждаха капки вода, а ароматът на смачканите и прекършени цветя беше още по-непоносим.
Рейчъл продължаваше да пищи.