Луис не реагира на писъците й. Образът на Гейдж, маскиран като Мики Маус постепенно избледня, но преди напълно да изчезне, Луис дочу как по високоговорителя обявиха, че по-късно ще има фойерверки. Остана на земята, закрил лицето си с ръце, изпитваше силно желание да се скрие от всички. Не искаше да виждат обляното му в сълзи лице, издаващо мъката му, вината му, срама му; и най-вече не искаше да разберат подлото му желание да умре и да се изтръгне от заобикалящия го мрак.
Директорът на погребалното бюро и Дори Голдман изведоха Рейчъл навън. Рейчъл продължаваше да крещи. По-късно, в друго помещение (Луис предположи, че е предназначено специално за родители и приятели, които са обезумели от мъка — нещо като „Зала за истерии“), тя най-сетне се успокои. Луис настоя да ги оставят сами и този път сам й инжектира седатива. Въпреки че главата му бе замаяна, бе успял да се овладее.
Когато се прибраха вкъщи, Луис придърпа съпругата си до спалнята и й постави втора инжекция. Сетне притегли завивките до брадичката й и се вгледа във восъчнобледото й, изпито лице.
— Рейчъл, много съжалявам — промълви той. — Бих дал мило и драго да избегна грозната сцена.
— Няма нищо — промърмори тя със странно беззвучен глас, обърна се на едната си страна и скри лицето си от Луис.
Луис не произнесе баналния въпрос „Как си?“, който спонтанно напираше на устните му; при сегашните обстоятелства думите му щяха да прозвучат фалшиво.
— Много ли си зле? — накрая попита той.
— Ужасно — отвърна Рейчъл и издаде звук, напомнящ задавен смях. — Всъщност се чувствам шибано.
Луис чувстваше, че трябва да й каже още нещо, но не знаеше точно какво. Внезапно изпита омраза към нея, към Стив Мастерсън, към Миси Дендридж и към съпруга й с изпъкналата адамова ябълка, към цялата проклета пасмина. До гуша му бе дошло да разчитат единствено на него. Що за налудничава идея?
Изгаси лампата в стаята и излезе.
След малко установи, че не може да помогне особено много и на дъщеря си.
Застанал на прага на затъмнената стая, в един изпълнен с налудничава надежда миг му се стори, че вместо дъщеря си, вижда Гейдж — хрумна му, че цялата история е само кошмарен сън подобно на онзи, по време, на който бе последвал Пасков в гората и умореният му разум се вкопчи в хрумването му като удавник за сламка… Зрителната измама се подсилваше от факта, че стаята се осветяваше единствено от екрана на портативния телевизор, който Джъд бе донесъл на Ели, за да не скучае през часовете, докато чака завръщането на родителите си. През дългите, прекалено дълги часове…
Разбира се, че не беше Гейдж. Беше Ели. Продължаваше да стиска снимката, изобразяваща как вози Гейдж на шейната си и се бе настанила в столчето на братчето си, донесено от неговата стая. Беше сгъваемо столче с брезентови седалка и гръб, каквото използват режисьорите. На гърба с големи печатни букви бе написано „ГЕЙДЖ“. Рейчъл бе поръчала по каталог четири стола и на гърбовете им с печатни букви бе написано името на всеки член на семейството.
Столчето на Гейдж беше прекалено малко за Ели. Тя едва се събираше в него и брезентовата седалка бе провиснала застрашително. Малката притискаше снимката на братчето си до гърдите си и с невиждащи очи се взираше в екрана.
Луис изгаси телевизора и каза:
— Ели, време е да си лягаш.
Дъщеря му с мъка се измъкна от столчето и го сгъна — очевидно възнамеряваше да спи заедно с него.
Луис се поколеба, искаше му се да й направи забележка за стола, но накрая се задоволи да попита:
— Искаш ли да те сложа в креватчето?
— Да, ако обичаш — промълви малката.
— Ако искаш, тази вечер можеш да спиш при майка ти.
— Не, благодаря.
— Сигурна ли си?
— Да — отвърна Ели и се опита да се усмихне. — Мама винаги ми краде завивките.
Луис също се усмихна.
— Тогава бързо в леглото.
Ели не се опита да си легне със столчето, а го разгърна и го постави до креватчето си. На Луис му хрумна смахнатата мисъл, че се намира в кабинета на най-малкия психиатър на света.
Момиченцето се съблече, като предварително остави върху възглавницата си снимката, на която се виждаха двамата с Гейдж. Облече нощницата си, взе снимката, отиде в банята, отново я остави настрани, докато изми лицето и зъбите си, използва тоалетната и изпи обичайната съдържаща флуор таблетка. После грижливо взе снимката и си легна, без да я изпуска от ръцете си.
— Ели, искам да разбереш, че ако продължим да се обичаме, ще успеем да превъзмогнем мъката.
Луис почувства, че с усилие произнася всяка дума, сякаш тика пред себе си количка, натоварена с бала мокър памук; изпита пълно изтощение, когато най-сетне довърши изречението.