„Защо се самозалъгваш? — прошепна му някакъв гласец — Много добре знаеш, че Чърч не е същият, че е чудовище. Враната, Луис… припомни си враната!“
— Боже мой! — произнесе. Луис с толкова смутен и треперещ глас, че сам не можа да го познае.
„Бог“? О, да, разбира се. Сега или никога бе моментът да призове Всевишния, чието име се употребява като заклинание в романите за призраци и за вампири. И така: какво, в Божието име се въртеше из главата на Луис? Мислеше да извърши грозно светотатство, което дори не се побираше в ума му. Дори нещо по-лошо — опитваше се да се самозалъже. Не разсъждаваше логично, а чисто и просто лъжеше.
„Тогава каква е истината? Щом толкова държиш на шибаната истина, кажи ми каква е тя?“
Преди всичко, Чърч вече не бе истинско животно. Изглеждаше като котарак, държеше се като такъв, но всъщност бе само бледо подражание на предишния Чърч. Измамата не се виждаше, но се чувстваше. Луис си припомни едно от редките посещения на Чарлтън, която бе дошла на вечеря малко преди Коледа. Когато се нахраниха, всички се настаниха в хола и Чърч скочи в скута й. Тя веднага го отблъсна и лицето й инстинктивно се изкриви от отвращение.
Всъщност не бе станало нищо особено и едва ли някой го бе забелязал, но все пак… се бе случило. Чарлтън инстинктивно бе усетила, че котаракът не е истински. Луис допи бирата си и отиде да си вземе друга. Каква гадост би било Гейдж да се върне преобразен по същия начин! Луис издърпа халката на кутията и жадно отпи глътка бира. Съзнаваше, че вече е пиян и то до забрава; на сутринта положително щеше да го измъчва страхотно главоболие. „Как отидох махмурлия на погребението на сина си“ от Луис Крийд, автор на „Как пропуснах да го хвана в решителния момент“ и на много други бестселъри.
Беше пиян. Точно така. И сега той подозираше, че се е напил, за да може трезво да разсъди върху налудничавата си идея.
Въпреки всичко, тя му се струваше непоносимо привлекателна. Вярно, че криеше някакво морбидно великолепие, но същевременно беше блестяща и романтична. Да, именно романтична.
Стори му се, че отново чува думите на Джъд:
„…Правим онова, което ти диктува злата сила. Правим го, защото това гробище е тайнствено място… и ти се иска да споделиш тази тайна… Естествено, измисляш си оправдания, които ти изглеждат правдоподобни…, но най-вече постъпваш така, защото ти се иска. Или защото си принуден.“
Дрезгавият и провлечен глас на Джъд със северняшки акцент отекна в ушите му, побиха го ледени тръпки, цялото му тяло настръхна.
„Има тайни, които никога не бива да се разкриват. Почвата в сърцето на мъжа е по-камениста, Луис — също както земята в старото гробище на микмаките. Мъжът засажда, каквото може… и се грижи за него.“
Луис се залови да си припомня всичко, изречено от Джъд във връзка с гробището на микмаките. Натрупваше цялата информация, сортираше я и запазваше най-същественото — по същия начин едно време се подготвяше за тежък изпит.
Кучето! Спот!
„Видях белезите от бодливата тел — там козината беше опадала и плътта изглеждаше някак си вдлъбната.“
Бикът. Още един фиш, който трябва да прибави към досието.
„Лестър Морган погреба там расовия си бик Ханарати… изкачи го на хълма с помощта на шейна… след две седмици Лестър го застреля. Оказа се, че бикът станал кръвожаден, изключително кръвожаден, но не съм чувал нещо подобно да се е случило с другите погребани там животни.“
„Стана изключително кръвожаден.“
„Почвата в сърцето на мъжа е по-камениста.“
„Стана изключително кръвожаден.“
„Не съм чувал нещо подобно да се е случило с други погребани там животни.“
„Правиш го, защото след като веднъж си бил там, индианското гробище те завладява.“
„Ханарати — глупаво име за животно, нали?“
„Плътта изглеждаше някак си вдлъбната.“
„Мъжът засажда, каквото може… и се грижи за него.“
„Плъховете и разкъсаните птици са мои. Аз купих шибаните животни.“
То е и твое място, то е и твоя тайна, то ти принадлежи и ти му принадлежиш.
„Стана изключително кръвожаден, но не съм чувал нещо подобно да се е случвало с другите погребани там животни.“
„Хайде, Луис, признай с какво ще се сдобиеш, когато през нощта преминеш по обляната от лунна светлина горска пътека, докато вятърът вие из клоните на дърветата? Нима отново искаш да се изкачиш по издяланите в скалата стъпала? Когато се прожектира филм на ужасите, зрителите си казват, че героят или героинята трябва да са откачили, щом се изкачват по онези стъпала, но в истинския живот не са толкова практични: пушат, не слагат предпазните си колани, заселват се заедно със семейството си в къща, разположена до шосе, по което денонощно фучат тежки товарни камиони. Е, Луис, какво ще кажеш? Наистина ли искаш да се изкачиш на хълма? Ще оставиш ли сина си да почива в мир или ще провериш какво има зад врата номер едно, две или три?“