Старецът впери поглед в покритите си с жълтеникави петна ръце. Часовникът в хола удари — беше дванайсет и половина.
— Казах си, че човек с твоята професия е свикнал да познава болестта по външните симптоми. Реших да поговоря откровено с теб, след като Мортънсьн от погребалното бюро ми съобщи, че си поръчал обикновен ковчег, вместо херметически затворен саркофаг.
Луис дълго гледа, без да продума. Старецът се изчерви, но не извърна очи.
— Изглежда си ме шпионирал, Джъд — най-сетне промълви Луис. — Никак не ми е приятно.
— Не съм питал какъв ковчег си избрал.
— Сигурно, но все пак си го направил — със заобикалки.
Джъд не му отговори. Само се изчерви още повече — лицето му доби цвета на зряла слива, но погледът му нито за миг не се отклони от Луи.
След дълго мълчание Луис въздъхна — чувстваше се безкрайно уморен.
— Ох майната му. — Хич не ми пука. Дори може би си прав. Може би наистина съм го мислил. Във всеки случай и да съм си го помислил, било е подсъзнателно. Не обърнах особено внимание какъв ковчег поръчвам, защото непрекъснато си мислех за Гейдж.
— Сигурен съм, че си мислел за сина си. Но много добре знаеш каква е разликата между обикновен ковчег и херметически затворен саркофаг — нали чичо ти е бил собственик на погребално бюро?
Луис действително знаеше разликата. Херметически запечатаният саркофаг е солидна и масивна конструкция, предназначена да издържи дълго време. Отначало се излива бетон в кофраж, подсилен от метални пръти, а след завършването на погребалната церемония с помощта на кран се поставя леко извития бетонен капак. Последният се запечатва с асфалтова течност, подобна на тази, с която запълват образуваните по шосетата дупки. Чичо Карл беше обяснил на Луис, че веществото (търговското му название бе „Ключалка за вечни времена“), съчетано с огромната тежест на капака, херметически запечатва ковчега.
Чичо Карл, който обичаше да си побъбри със свои колеги (Луис, който няколко лета подред работеше при него навярно минаваше за чирак в професията), разказа веднъж на племенника си историята за ексхумация, извършена по нареждане на прокурора на областта Кук. Чичото отишъл в Глоувлънд, за да надзирава операцията. „Ексхумацията не е проста работа“ — обясни той. Много се лъжат хората, които си въобразяват, че изравянето на трупове става както във филмите на ужасите, с Борис Карлов в ролята на Франкенщайн. Отварянето на запечатан бетонен саркофаг би отнело минимум месец и половина, ако се извършва от двама души, въоръжени само с кирка и с лопата. Отначало работата потръгнала. Вдигнали надгробната плоча и прикрепили куката на крана към саркофага. Само че капакът не се отворил, както предвиждали. Вместо това, целият саркофаг започнал да излиза от гроба — бетонните му стени вече били овлажнени и започнали да се обезцветяват. Чичо Карл извикал на оператора на машината да спре за малко, защото решил да се върне в Погребалното бюро и да донесе разтворител, с помощта, на който биха могли да размекнат запечатващото вещество.
Операторът на крана не го чул или искал да си поиграе като дете, което върти ръчката на миниатюрния кран в някоя панаирджийска барака и лови евтините трофеи. Чичо Карл казал, че проклетият глупак за малко щял да си получи заслужената награда. Саркофагът почти бил излязъл от земята, чичото и помощникът му чували как водата се стича от него в дъното на гроба (през онази седмица в Чикаго паднали проливни дъждове), но точно в този момент кранът се преобърнал и с трясък се стоварил в дупката. Операторът връхлетял върху предното стъкло на кабината и си счупил носа. „Празненството“ струвало на властите около три хиляди долара — с две хиляди повече, от сумата, предвидена за подобни весели мероприятия.
Всъщност чичо Карл бе разказвал цялата история заради оператора на крана със счупения нос, който шест години по-късно бил избран за президент на синдиката на чикагските шофьори.
Класическата облицовка на гробове беше много по-проста — представляваше обикновен бетонен сандък, който се поставяше в гроба сутринта преди погребението. След края на церемонията и спускането на ковчега гробарите донасяха капака, състоящ се от две или от три части. Поставяха ги вертикално от двете страни на гроба, като подпори за книги. Сетне прокарваха вериги през халките, забити в краищата на всяка част от капака и внимателно ги спускаха в гроба. Всяка част тежеше трийсет-четирийсет килограма. Освен това, капакът не се запечатваше.
Джъд явно намекваше, че отварянето на подобен ковчег може да се извърши сравнително лесно от един човек.