Погребаха го на… на двайсет и втори юли, ако не ме лъже паметта. След четири-пет дни Марджъри Уошбърн, пощальонката, го видяла на пътя, водещ към хамбара на Йорки. Марджи за малко щяла да изпусне кормилото на камионетката и да изхвръкне от шосето — разбираш защо, нали? Върнала се в пощенската станция, хвърлила върху бюрото на Джордж Андерсън тежката кожена чанта с нераздадените писма и обявила, че веднага отива да си легне вкъщи.
— Не ти ли е добре, Марджи? — попитал Джордж. — Бяла си като платно.
— Изплаших се както никога досега отвърнала пощальонката, — но не искам да говоря за това. Няма да споделя дори с Брайън и с мама, нито с когото и да било. Когато отиде в Рая и Исус пожелае да узнае за случилото се, може би ще му кажа, но не съм напълно сигурна.
И си излязла.
Всички мислеха, че Тими е мъртъв. Бяха видели снимката му, поместена заедно с некролога му в „Бангор Дейли Нюз“ и в останалите областни вестници, а повечето местни жители отидоха в града, за да присъстват на погребението му. И ето че Марджи го видяла да върви по пътя.
Всъщност не вървял, а се клатушкал, както тя най-сетне разказала на Джордж Андерсън, двайсет години по-късно, на смъртното си легло. Джордж ми довери как имал чувството, че Марджи изпитвала непреодолимо желание да сподели, видяното, защото явно я измъчвало години наред.
Разказвала, че Тими бил блед и носел памучни униформени панталони и избеляла бархетна риза, въпреки че навярно било трийсет и пет градуса на сянка. Косата на темето му стърчала, сякаш не била сресвана повече от месец. „А очите му, Джордж! — възкликнала тя. — Очите му приличаха на две стафиди, набучени в тесто за хляб. Сигурна съм, че този ден видях призрак. Ето защо се изплаших до смърт. Никога не съм вярвала в съществуването на призраци, но този наистина го видях с очите си.“
Слухът за „завръщането“ на Тими бързо се разпространи. Скоро го видяха и други хора, например мисис Стратън. Казвахме й мисис Стратън но никой не знаеше точно каква е: стара мома, разведена или сламена вдовица. Във всеки случай живееше сама в двустайна къщичка на пресечката между Педерсън Роуд и Ханкок Роуд и притежаваше голяма колекция от плочи с джазова музика; мисис Стратън беше готова да организира малка забава за човек, който разполага с излишна десетдоларова банкнота. Та както ти казах, мисис Стратън видяла от верандата си как Тими върви по шосето. Сетне той спрял пред къщата й.
„Стоеше неподвижно с провиснали ръце и леко издадена напред глава като боксьор, който всеки момент ще се стовари по лице на ринга“ — разказваше мисис Стратън. А тя се вкаменила от страх, сърцето й щяло да изскочи от гърдите. После Тими се обърнал, но според мисис Стратън се движел като пиян човек, който се опитва да се обърне кръгом. Единият му крак отишъл напред, а другият се извил навътре и младежът за малко не паднал. „Видната“ ни съгражданка разказваше, че когато Тими се втренчил в нея, усетила как всички сили я напускат. Изпуснала панера с прането, дрехите се изсипали на земята и отново се изцапали.
Мисис Стратън казваше, че очите на Тими… били мъртви и приличали на потъмнели стъклени топчета. Но той я видял ухилил й се и я заговорил. Попитал я дали пази плочите с джазова музика, защото искал да се позабавляват заедно, може би още тази вечер. Мисис Стратън с олюляване се прибрала у дома и цяла седмица не си подала носа навън, а дотогава всичко вече било свършило.
Много хора видели Тими Батерман. Повечето от тях са мъртви — както мисис Стратън, други са напуснали тези места, но все още има няколко стари кримки като мен, които биха ти разказали цялата история, ако успееш да им влезеш под кожата.
Всички ние видяхме Тими да се разхожда по Педерсън Роуд. Изминаваше десетина километра на изток от дома на баща си, сетне се връщаше и тръгваше в обратна посока. По цял ден вървеше напред-назад, а подозирам, че го правеше и през нощта. Представляваше ужасна гледка: — ризата му бе излязла от панталоните, лицето му беше бледо, щръкналата му коса беше на фитили, понякога дюкянът му бе разкопчан, но най-страшното беше изражението му…
Джъд прекъсна разказа си, за да си запали цигара и Луис проговори за пръв път:
— А ти самият видя ли го?
Старецът угаси клечката кибрит и се втренчи в Луис през синкавия дим, който се виеше от цигарата му. И въпреки че историята му звучеше невероятно, по очите му личеше, че не лъже.