— Да, видях го — каза той. — Навярно си чел книги или си гледал филми, в които става дума за хаитянските зомбита. Не зная дали наистина съществуват, но във филмите показват как се движат с провлечени стъпки и гледат право пред себе си с мъртвите си очи, движенията им са прекалено забавени и непохватни. Тими Батерман изглеждаше точно така, Луис. Приличаше на зомби от някой филм, но всъщност не беше такъв. Беше някак си по-различен, много по-различен. В главата му ставаше нещо, което понякога се забелязваше в погледа му, а понякога — не. В главата му ставаше нещо, Луис. Не мога точно да определя какво, но по дяволите, в никакъв случай не бих казал, че Тими мислеше. Просто не знам как да го нарека.
Първото, което се набиваше в очите, беше злобата му. Представяш ли си как бе заявил на мисис Стратън че иска „да се позабавлява“ с нея? Да, в главата на това странно същество ставаше нещо, Луис, но не вярвам, че то бе способно да мисли или да чувства, нито, че имаше нещо общо с предишния Тими Батерман. Той не мислеше, а сякаш действаше по изпратен отнякъде радиосигнал. Когато човек го погледнеше, веднага си казваше: „Ако ме докосне, ще изкрещя“. Моментално.
И така, Тими продължаваше безспирно да крачи напред назад по пътя. Една вечер, когато се прибрах от работа — мисля, че беше на трийсети юли — заварих у дома началникът на пощенската станция Джордж Андерсън. Седеше на задната веранда и пиеше студен чай в компанията на помощник-кмета Ханибал Бенсън и на шефа на пожарната Алън Пърингтън. Норма също беше при тях, но изобщо не се намесваше в разговора.
Джордж непрекъснато разтъркваше чуканчето от отрязания си десен крак. Беше загубил крака си докато работеше в железниците и чуканчето адски го сърбеше през горещите и задушни летни дни. Но въпреки това беше дошъл заедно с другите.
— Тази история не може да продължава така — обърна се той към мен. — Първо, пощальонката отказва да раздава писмата на обитателите от Педерсън Роуд. Второ, онези от правителството започват да вдигат пара и става много кофти.
— Какво общо има правителството с цялата история?
— Ханибал казва, че му позволили от военното министерство. Обадил се някой си лейтенант Кинсмън, началник отдел „Жалби“, който бил натоварен със задачата да проучи дали става дума за нещо сериозно или за лоша шега.
— Лейтенантът каза, че във военното министерство са получили четири-пет анонимни писма от различни хора и че започвал да подозира, че има нещо нередно — намеси се Ханибал. — Обясни ми още, че нямало да обърнат внимание на едно анонимно писмо; ако получели цял куп писма, написани от един и същи човек, щели да се обадят в щатската полиция и да им съобщят, че в Лъдлоу живее психопат, който има зъб на Батерман. Писмата били анонимни, но по почерка се разбирало, че са изпратени от различни хора, въпреки че съдържанието ми било почти еднакво, в тях се казвало, че Тимоти Батерман може би е мъртъв, но трупът му жизнерадостно се разхожда напред-назад по Педерсън Роуд и се вглежда в минувачите с безжизнените си очи.
— Ако слуховете не престанат, онзи Кинсман ще изпрати инспектор или лично ще дойде да провери какво става — продължи Ханибал. — От министерството искат да знаят какво точно се е случило — дали Тими наистина е мъртъв, или е дезертирал, защото им е неприятно шефовете им да мислят, че си водят досиетата шест за пет. И ако Тими не е погребан в „Плезантвю“, положително ще поискат да разберат кой лежи в земята вместо него. — Ханибал тежко въздъхна и изтри челото си с огромната си носна кърпа.
— Както сам разбираш, Луис, историята никак не беше приятна. Прекарахме на верандата повече от час; пиехме студен чай и обмисляхме какво да правим. Норма предложи да ни направи сандвичи, но никой не беше гладен. Господи, при вида на Тими Батерман човек имаше чувството, че вижда жена с три пици… усеща, че нещо не е в ред, но не знае как да постъпи.
— Поговорихме надълго и нашироко и най-сетне решихме да отидем у Батерманови. Никога няма да забравя тази нощ, дори да живея още толкова. Беше адски горещо, а слънцето бавно залязваше зад облаците и оставяше на небето следи, напомнящи окървавени черва. Никой от нас не изгаряше от желание да отиде при стария Бил, но съзнавахме, че е наложително. Норма го знаеше от началото. Тя ме извика вкъщи под някакъв измислен предлог и каза: „Джъдсън, не им позволявай да се разколебаят. Въпросът не бива да се отлага и вие трябва да уредите всичко. Сложете край на тази мерзост.“