Джъд спокойно изгледа Луис и продължи:
— Норма употреби точно тази дума, Луис. Не съм си я измислил. Сетне ми прошепна на ухото: „Ако нещо се случи, плюй си на петите. Не се грижи за другите, гледай да се спасиш. Помни какво ти казах: ако нещо се случи, бягай веднага.“
Четиримата се качихме в колата на Ханибал — не знам как го уреждаше, но кучият му син винаги имаше купони за бензин. Докато пътувахме към къщата на Батерман мълчахме, но пушехме като комини. Бяхме изплашени, Луис, изплашени до смърт. Само Алън Пъринтън веднъж отвори уста и каза на Джордж: „Залагам си главата, че Бил се е изкачил на хълма северно от шосе 15.“ Никой не му отговори, но помня, че Джордж кимна с глава.
— Когато стигнахме до дома на Бил Батерман, слязохме от колата и Алън почука на вратата, но никой не му отвори. Ето защо заобиколихме къщата и ги открихме в задния двор. Бил Батерман седеше на верандата и държеше кана с бира, а Тими стоеше в дъното на двора и се взираше в кървавочервеното небе, оцветено от последните лъчи на залязващото слънце. Гледаше втренчено към небето, а лицето му беше обагрено в оранжево, сякаш го бяха драли на живо. А Бил… Бил изглеждаше като човек, когото след седемгодишно преследване дяволът най-сетне е успял да пипне. Плуваше в дрехите си — сигурно беше отслабнал двайсетина килограма. Очите му бяха хлътнали в орбитите и напомняха зверчета, които надничат от бърлогата си, лявата страна на устата му непрекъснато подскачаше от нервен тик. Изглеждаше като човек, разяждан от рак.
Джъд замълча, сякаш обмисляше думите си, леко кимна с глава и продължи:
— Приличаше на прокълнат, Луис. Тими ни забеляза и се ухили. Хиленето беше достатъчно да те накара да изкрещиш. Сетне извърна очи и отново се втренчи в залязващото слънце. Баща му промърмори: „Не ви чух да чукате, момчета“, което си беше чиста лъжа, защото Алън блъскаше по входната врата толкова силно, че би събудил и… и глухите.
— Дълго време никой не проговори, и аз най-сетне казах:
— Бил, чух, че убили сина ти в Италия.
— Станала е грешка — отвърна той и ме изгледа право в очите.
— Така ли? — казвам аз.
— Виждаш го, че стои пред тебе, нали? — продължава той.
— Тогава какво според тебе има в ковчега, който погреба в „Плезантвю“? — намесва се Алън Пъринтън.
— Да пукна, ако знам — отвръща Бил. — Пък и хич не ме интересува.
Сетне изважда пакетче с цигарите си, но те се изплъзват и се разпиляват по пода на верандата и две-три от тях се прекършват, докато Бил се опитва да ги прибере обратно.
— Навярно ще има ексхумация — казва Ханибал. — Не се съмняваш, нали? Телефонираха ни от проклетото военно министерство, Бил. Искат да се убедят, че не си погребал някой чужд син вместо Тими.
— Е, какво по дяволите ме засяга всичко това? — изкрещява Батерман. — Важното е, че момчето ми е при мене. Върна се преди три дни. Улучен е от шрапнел и главата му е позамаяна, затова сега е малко особен, но скоро ще се оправи.
— Престани да ни баламосваш, Бил — казвам аз и изведнъж ме доядява на него. — Когато онези от армията изровят ковчега, сигурен съм, че ще го намерят празен, ако не си го напълнил с камъни, след като си извадил трупа на сина си, в което силно се съмнявам. Зная какво се е случило. Ханибал, Джордж и Алън го знаят, ти — също. Свършил си една щуротия в гората и си създал куп неприятности на себе си и на целия град.
— Предполагам, че знаете пътя към външната врата, момчета — каза Бил. — Не съм длъжен да ви давам обяснения, нито да се оправдавам, нито нищо. Когато получих онази телеграма усетих, че животът ме напуска; почувствах го съвсем осезателно, все едно, че усетих как пикнята се стича по краката ми. Не съм сторил нищо нередно, само си върнах сина… Нямаха право да ми го отнемат. Беше едва седемнайсет годишен и бе единственото, което ми остана от скъпата му майка — постъпката им бе незаконна. Така че армията, военното министерство и Съединените щати да вървят на майната си, както и вие, момчета. Върнах си моя Тими и знам, че той скоро ще се оправи. Нямам какво повече да кажа. А сега изчезвайте. — Устата му непрекъснато подскача от нервния тик, а челото му е покрито с едри капки пот. В този момент разбрах, че е обезумял. На негово място и аз бих откачил, ако трябваше да живея с това… с това нещо.
Луис усети, че му се повдига. Беше пил прекалено много бира и то набързо. Скоро щеше да си получи заслуженото — чувстваше го по тежестта в стомаха си.
— При това положение нямаше какво да правим, освен да си отидем — продължи Джъд. — На тръгване Ханибал казва: „Бил, Бог да ти е на помощ“. А Бил отвръща: „Бог никога не ми е помагал. Аз съм си помогнал сам.“
В този момент Тими се приближи към нас. Дори походката му не беше в ред, Луис. Вървеше като някакъв стогодишен старец. Вдигаше крака си във въздуха, спускаше го на земята и пристъпваше на едно място, преди да вдигне другия — също като рак, който се учи да ходи. Ръцете му висяха безжизнено от двете страни на тялото. Когато се приближи, забелязахме червените белези по цялото му лице, които приличаха на младежки пъпки или леки изгаряния. Навярно там бе улучен от немската картечница. Куршумите за малко са щели да откъснат главата му.