— Според теб, гробището е знаело, че Гейдж ще умре, така ли? — попита Луис.
— Не, искам да кажа, че може би то е причинило смъртта на сина ти, защото имах глупостта да ти демонстрирам тайнствената му сила. Което означава, че може би добрите ми намерения са убили Гейдж.
След дълго мълчание Луис промълви с треперещ глас:
— Не ти вярвам.
Не, не можеше и не искаше да повярва — цялата история беше абсурдна. Той здраво стисна ръката на Джъд и промълви:
— Утре погребваме Гейдж. В Бангор. И там ще си остане. Кракът ми никога няма да стъпи в гробището за домашни любимци или в онова място на върха на хълма.
— Обещай ми — дрезгаво произнесе Джъд. — Закълни се.
— Заклевам се — отговори Луис.
Но някъде дълбоко в съзнанието му остана загнездена примамливата идея — приличаше на пламъче, което не иска да угасне.
40
Но всъщност нищо подобно не се случи.
Заплашителното ръмжене на огромния камион на „Оринко“, пръстите, за миг докосващи якето на Гейдж, Рейчъл, канеща се да отиде на утринното поклонение по пеньоар. Ели, притискаща до гърдите си снимката на Гейдж, която слага столчето му до леглото си, сълзите на Стив Мастерсън, скандалът с Ъруин Голдман, ужасната история на Джъд Крендъл за възкръсването на Тими Батерман — всичко това проблесна във въображението на Луис Крийд през секундите, докато се опитваше да хване засмения си син, който тичаше към шосето. Зад него Рейчъл отново изкрещя: „Гейдж, върни се, не ТИЧАЙ!“, но Луис не си направи труда да вика — знаеше, че всичко ще се размине на косъм. Всъщност не — едно от нещата, които си бе въобразил, наистина се случи — някъде в далечината чуваше ръмженето на приближаващия се огромен камион. Изведнъж в главата му заработи някакъв мнемоничен механизъм и той отново чу онова, което Джъд Крендъл бе казал на Рейчъл през първия ден, когато пристигнаха в Лъдлоу: „Позволете да ви дам един съвет, мисис Крийд — не позволявайте на децата да излизат на шосето — по него непрекъснато минават камиони.“
Сега Гейдж тича по леко наклонената поляна, която се слива с ниския банкет на шосе 15. Здравите му крачета забързано тупкат и според всички правила той трябва да забие нос в земята, но малкият продължава да тича и бученето на камиона става все по-силно. Звукът напомняше на Луис хъркащия звук, който понякога дочуваше в просъница. Вечер, в леглото, ръмженето на камионите му действаше успокоително, но сега го ужасяваше.
„Божичко мили, скъпи Исусе, помогнете ми да го хвана, не му позволявайте да излезе на пътя!“
Луис се затича с всичка сила и скочи напред с протегнати ръце, като на финтиращ футболист; с крайчеца на окото си забеляза как сянката му се проточва зад него, спомни си за огромната сянка, хвърляна от хвърчилото върху ливадата на мисис Винтън и в този момент, тласкан от инерцията, Гейдж се озова на шосето. Пръстите на Луис докоснаха якето му… и го сграбчиха.
Дръпна детето назад и се строполи по лице върху покрития с чакъл крайпътен банкет. Носът му се разкървави, жестока болка прониза тестикулите му, в ума му проблесна мисълта: „Ох, ако знаех, че ще играя футбол, щях да си сложа калъф на нишката.“ Но огромното чувство на облекчение го накара да забрави разкървавения си нос и агонията в долната част на тялото си, защото дочу как Гейдж изрева от болка и от негодувание — при падането детето се бе изтъркаляло на полянката и бе ударило главата си. След миг плачът му бе заглушен от бученето на камиона, който отмина с величествено изсвирване на клаксона.
Луис успя да се изправи, въпреки тежестта и болката, която усещаше между краката си. Сграбчи сина си в прегръдките си и нежно го притисна към себе си. След миг и Рейчъл стоеше до тях, лицето й беше обляно в сълзи. Тя извика на Гейдж: