О, Господи, шапката му е пълна с кръв.
Когато Луис се събуди, беше седем часът и стаята беше окъпана в студената, мъртвешка светлина на дъждовното утро. Усети страхотно главоболие, което сякаш се усилваше и отслабваше паралелно с ударите на сърцето му. Силно се оригна и усети миризмата на престояла бира, от която му се повдигаше. Беше плакал. Възглавницата му бе мокра от сълзи, сякаш бе прекарал цялата нощ в гледане на сладникави и сантиментални филми. Даже и насън, помисли си той, частица от разума му е знаела истината и е оплаквала случилото се.
Стана и се заклатушка към банята. Сърцето му биеше силно, но неритмично, на пресекулки, главата му все още беше замаяна от изпития предишната вечер алкохол и махмурлукът му беше толкова силен, че имаше чувството, че главата му ще се разцепи. Едва успя да се добере до тоалетната чиния и от устата му като фонтан изригна изпитата бира.
Коленичи на пода и затвори очи, докато усети, че отново е в състояние да се изправи. Слепешката напипа дръжката и пусна водата. Сетне отиде до огледалото, за да провери дали очите му са много зачервени, но откри, че то е покрито с парче плат. И си спомни, че подчинявайки се на отдавна забравен обичай, Рейчъл бе покрила всички огледала в къщата и се събуваше на прага.
„Без нас в олимпийския отбор по плуване“ — мрачно си помисли Луис, влезе обратно в стаята и седна на ръба на леглото. В гърлото и в устата си усещаше вкуса на престояла бира и той се закле (нито за пръв, нито за последен път), че никога вече няма да докосне тази отрова. Да, Гейдж няма да участва в олимпийския отбор, няма да стане блестящ студент, няма да има приятелка и да приеме католическата вяра, няма да ходи на летен лагер, няма нищо. Маратонките му бяха захвърлени на шосето, якето му — обърнато наопаки, а милото му детско телце, така здраво и набито, беше почти разпокъсано. Шапката му беше пълна с кръв.
Докато седеше на ръба на леглото, с все още зашеметена от изпития алкохол глава, Луис се загледа в прозореца, по който криволичеха дъждовните капки и в този миг, мъката най-после го завладя. Тя връхлетя върху него с пълна сила, като някоя посивяла медицинска сестра от деветия кръг на ада, отне цялата му мъжественост и съкруши последната му съпротива. Той закри лицето си с ръце и се разрида, като се клатеше напред-назад на ръба на леглото. О, какво не би дал, какво не би направил за един последен шанс. Би дал всичко на света. Всичко.
41
Погребаха Гейдж в два следобед. Дъждът беше спрял, но по небето все още се гонеха големи, разкъсани облаци. Повечето от опечалените носеха черни чадъри, раздадени от собственика на погребалното бюро.
По молба на Рейчъл, директорът на салона, който отслужи кратката надгробна церемония, прочете пасаж от Евангелието на Матея, който гласеше: „А Исус рече: Оставете дечицата, и не ги възпирайте да дойдат при Мене, защото на такива е небесното царство.“ Застанал до гроба, Луис се втренчи в тъста си. За миг Голдман също го погледна, сетне сведе поглед. Цялата му напрегнатост беше изчезнала. Торбичките под очите му приличаха на чували, в които се разнася пощата, а белите му коси, подобни на тънка разкъсана паяжина, се развяваха от вятъра около черната му молитвена шапчица. С посивялата си набола брада, Голдман повече от всякога приличаше на бездомен пияница. Луис остана с впечатлението, че старецът почти не съзнава къде се намира. Въпреки желанието си, Луис не изпита капчица състрадание към него.
Малкият бял ковчег на Гейдж, вероятно снабден с нова ключалка, беше поставен върху две хромирани релси над гроба, земята, около който беше застлана с изкуствена трева. Луис усети болка в очите си от яркозеления й цвят. Няколко кошници с цветя бяха поставени върху изкуствената и някак си неподходящо весела настилка. Луис надникна зад рамото на уредника на погребението и видя нисък хълм, осеян с гробове и със семейни гробници. Очите му се спряха върху мавзолей в неоромански стил, върху фасадата на който беше гравирано името ФИПС. Зад полегатия му покрив лекарят съзря някакво жълто петно. Загледа се в него, като се питаше какво ли би могло да бъде и продължи да се взира в тази посока дори когато директорът на погребалния салон каза: „А сега да сведем за миг глави и мълчаливо да се помолим на Всевишния.“ След няколко минути Луис успя да различи какво има над мавзолея — беше самосвал, паркиран зад хълма, далеч от погледа на опечалените. След края на церемонията, Оз ще угаси цигарата си в подметката на стуашните си груби обувки и ще пусна угарката в кутията, която носи (гробарите, заловени да хвърлят угарки по алеите на гробищата винаги биваха уволнявани; първо — бе некрасиво и второ — повечето от клиентите на погребалните бюра бяха починали от рак на белите дробове). Сега ще яхне булдозера, ще запали мотора и ще погребе сина му завинаги… или поне до деня на Възкресението.