Възкресение — ето една прекрасна дума…
(… която завинаги трябва да забравиш и ти го знаеш добре, мамка му!)
Когато уредникът на погребението произнесе „Амин“, Луис хвана Рейчъл под ръка и я поведе към паркинга. Жена му се опита да протестира („Нека да остана още малко, Луис!“, но той не отстъпи. Когато наближиха колата, Луис забеляза как собственикът на погребалното бюро взима от минаващите покрай него опечалени чадърите, върху дръжките, на които дискретно бе гравирано името на бюрото, и ги връчва на помощника си. Последният ги подреждаше на специална стойка, поставена върху мократа трева, която изглеждаше абсурдно сред гробовете. Композицията приличаше на картина от Дали. Луис подкрепи Рейчъл с дясната си ръка, а с лявата хвана облечената с бяла ръкавица ръчичка на дъщеря си. Ели носеше същата рокля, с която бе облечена на погребението на Норма Крендъл.
Джъд се приближи към тях, докато Луис настаняваше в колата жена си и дъщеря си. По всичко личеше, че и старецът е прекарал безсънна нощ.
— Добре ли си, Луис?
Лекарят кимна.
Джъд се наведе и надникна в колата.
— А ти как си, Рейчъл?
— Добре съм, Джъд — прошепна тя.
Старецът съчувствено стисна рамото й и се обърна към Ели:
— А ти, сладурче?
— Много съм добре — отвърна малката и в потвърждение на думите си разтегна устни в ужасяваща гримаса, която минаваше за усмивка.
— Я да видя каква е тази снимка?
За миг Луис си помисли, че дъщеря му ще скрие фотографията и ще откаже да я покаже, но Ели срамежливо я подаде на приятеля му. Джъд пое снимката с големите си, изкривени пръсти, които изглеждаха способни само да дърпат командния лост на големите булдозери или да съединяват железопътни вагони — но същите грубовати пръсти бяха измъкнали жилото от шията на Гейдж със сръчността на магьосник… или на хирург.
— Каква хубава снимка — промълви старецът. — Гейдж изглежда много щастлив, че го возиш на шейничката си, нали?
Ели кимна и отново се разплака.
Рейчъл понечи да се намеси, но съпругът й леко стисна ръката й и я накара да замълчи.
— Много обичаше да го возя — през сълзи промълви Ели. — Непрекъснато се смееше. А щом се приберяхме вкъщи, мама ни правеше какао и казваше: „Приберете ботушите си.“ Гейдж ги грабваше и започваше да крещи толкова силно, че имаше опасност да ни спука тъпанчетата: „Ботуши! Ботуши!“ Спомняш ли си, мамо?
Рейчъл кимна.
— Да, сигурен съм, че сте прекарали щастливи часове заедно — каза Джъд и й подаде снимката. — И въпреки че сега Гейдж е мъртъв, ти завинаги ще запазиш спомена за него.
— Непременно — прошепна малката и изтри сълзите си. — Много го обичах, мистър Крендъл.
— Зная, скъпа.
Старецът се наведе и целуна момиченцето. Изправи се и втренчи враждебен поглед в Рейчъл и в Луис. Младата жена го изгледа изненадано и малко учудено. Но Луис отлично разбра какво иска да каже приятеля му: „Какво правите за Ели? — питаха очите на Джъд. — Синът ви е мъртъв, но дъщеря ви е жива. Какво правите за нея?“
Луис извърна поглед. В момента не бе в състояние да помогне на дъщеря си. Ели сама трябваше да се пребори с мъката, защото мислите на Луис бяха изцяло заети от сина му.
42
До вечерта небето отново се покри с облаци, тласкани от силния западен вятър. Луис облече тънкото си яке, закопча ципа му догоре и взе ключовете за комбито от закачалката на стената.
— Къде отиваш, Лу? — апатично попита Рейчъл. След вечеря отново бе избухнала в сълзи; плачеше тихо, но сякаш не беше в състояние да спре. Луис я накара да вземе валиум и сега тя седеше на масата в кухнята, а вестникът пред нея бе разтворен на кръстословицата, която се бе опитала да решава. В съседната стая Ели безмълвно гледаше „Малка къща в прерията“, без да изпуска снимката на Гейдж.
— Мислех да отида за пица.
— Не се ли нахрани достатъчно следобеда?
— Тогава нямах апетит — отвърна той (всъщност, така си беше), сетне добави:
— А сега огладнях (този път лъжеше).
Следобеда, между три и шест часа в дома на семейство Крийд бе извършен последния траурен обред — раздаването. Стив Мастерсън и съпругата му донесоха пълна тенджера с наденица и макарони. Чарлтън бе направила голяма баница с месо.
— Нищо и няма, дори да не я изядете — каза тя на Рейчъл — Може да се претопли.
Семейство Даникер, които живееха малко по-нагоре по шосето, донесоха печен бут. Появиха се и Голдманови с различни пушени меса и сирена. Двамата се правеха, че не забелязват Луис, за което той изобщо не съжаляваше. Джъд донесе цяла пита от произвеждания от него кашкавал „миша радост“. Миси Дендридж беше направила лимонов сладкиш. А Сурендра Харду донесе ябълки. Обичаят да се раздава за помен явно съществуваше във всички религии.