Присъстващите съзнаваха, че се намират в дом, където има покойник и бяха мълчаливи, но не унили; не пиеха, както на обикновено тържество, но все пак обърнаха по някоя чашка. След като изгълта една-две бири (предишната вечер се бе зарекъл никога вече да не пие, но сега бе забравил обещанието си), на Луис му хрумна да разкаже някои от погребалните анекдоти, които бе научил от чичо Карл. Навярно на опечалените щеше да е интересно да научат, че при погребенията в Сицилия, неомъжените жени често отрязват парченце от савана на мъртвеца и го слагат под възглавницата си, защото смятат, че ще им донесе щастие в любовта; че при заравянето на мъртъвците в Ирландия, често се устройват пародии на брачна церемония и че келтите завързвали пръстите на краката на мъртъвците, защото според древното им поверие така щели да попречат на духа на покойния да се движи. Чичо Карл твърдеше, че обичаят да се поставят етикетчета на палците на краката на мъртъвците за пръв път се появил в Ню Йорк, където в миналото всички пазачи в моргите били ирландци — ето как се възродило старото суеверие.
Но след като внимателно изгледа гостите, Луис реши, че подобни анекдоти са неподходящи за опечалената компания.
Рейчъл загуби самообладание само веднъж и майка й побърза да я прегърне и да я успокои. Младата жена се притисна до Дори Голдман и се разплака на рамото й; ридаеше без всякакви задръжки, не както в прегръдките на съпруга си — може би, защото чувстваше, че двамата с него са виновни за смъртта на Гейдж или защото Луис, потънал във въображаемия си свят, отказваше да сподели мъката й. Така или иначе, тя бе потърсила утешение в прегръдките на майка си и Дори с готовност я притисна до сърцето си, докато сълзите й се смесваха със сълзите на дъщеря й. Застанал зад тях Ъруин Голдман сложи ръка върху рамото на Рейчъл и изгледа Луис победоносно и злобно.
Ели обикаляше стаята със сребърен поднос, отрупан с малки сандвичи — ролца, набодени с клечки за зъби. През цялото време държеше под мишница снимката на Гейдж.
Луис приемаше съболезнованията, кимаше и благодареше на присъстващите. Замисленото му изражение и хладните му обноски караха хората да си мислят, че той си припомня миналото, нещастието и се пита как ще живее без Гейдж; никой (дори и Джъд) не би предположил, че Луис крои планове за оскверняването на един гроб. О, разбира се, размишляваше съвсем теоретично и нямаше никакво намерение да осъществи плановете си. Беше измислил цялата история само за да ангажира мислите си с нещо.
Да, нямаше никакво намерение да осъществи плановете си.
Луис сиря пред супермаркета в Орингтън, купи два пакета с шест кутии студена бира и телефонира в „Наполи“, за да поръча пица с люти чушлета и с гъби.
— Името ви, господите?
„Веуикият и Стуашен Оз“ — помисли си Луис и побърза да каже:
— Лу Крийд.
— Поръчката е приета, Лу. Слушай, в момента има голяма навалица, ще можеш ли да изчакаш около четирийсет и пет минути?
— Разбира се — отвърна Луис и затвори телефона. Когато се върна в комбито и запали мотора, изведнъж му хрумна, че въпреки наличието на поне двайсетина пицарии в Бангор, беше избрал тази, която се намираше в близост до гробището, където бе погребан Гейдж.
„По дяволите, какво от това?“ — гузно си помисли той. — „В «Наполи» правят отлична пица. Използват прясно тесто, което готвачите подхвърлят и улавят върху протегнатите си юмруци пред очите на клиентите. Всеки път, когато ги видеше, Гейдж умираше от смях…“
Стига толкова.
Мина, без да спре, покрай пицарията и продължи към гробището. Е, навярно предварително знаеше, че ще постъпи точно така, но не правеше нищо лошо, нали?
Паркира до тротоара срещу входа на гробището и пресече улицата по посока на портала от ковано желязо, който проблясваше под лъчите на залязващото слънце. Над вратата имаше арка, върху която с букви от ковано желязо бе написано: ПЛЕЗАНТВЮ. Гледката според Луис, не бе нито приятна, нито неприятна. Гробището бе симетрично разположено върху няколко заоблени хълма, виждаха се дълги алеи, обградени от високи дървета (в полумрака сенките, хвърляни от тях изглеждаха прекалено гъсти и тъмни, а формата им навяваше неприятни асоциации с локви застояла вода в дъното на кладенец), тук-таме бяха засадени плачещи върби. В гробището не цареше тишина. Студеният, напорист вятър донасяше грохота на стотиците превозни средства, които се движеха по намиращата се в съседство автомагистрала. Сиянието, което осветяваше притъмняващото небе, идваше от Бангорското летище.