Този път гумите изсвистяха по-силно — Рейчъл успя да реагира в последния момент. В продължение на няколко секунди колата се движеше притисната до предпазното перило, което се вряза в страничните врати; дочу се стържещ звук и под олющената боя проблесна метал. За миг кормилото отказа да й се подчини и Рейчъл с всички сили натисна спирачката, докато истерично плачеше. Този път бе заспала — не бе задрямала, а наистина беше заспала и сънуваше, докато се движеше по магистралата със сто километра в час… ако не бяха предпазните перила… ако се бе ударила в някой стълб…
Тя сви в алеята за паркиране, изключи мотора, закри лицето си с ръце и се разрида. Беше изплашена до смърт.
„Нещо се опитва да ми попречи да отида при Луис.“
Когато почувства, че се е овладяла. Рейчъл отново потегли. Кормилото явно не бе повредено, но тя подозираше, че служителите от „Авиас“ няма да се зарадват, когато върне ударената кола в бюрото на бангорското летище.
„Няма значение. Всичко с времето си. Най-важното в момента е да изпия чаша силно кафе!“
Рейчъл свърна през първия изход от магистралата, който й се мерна пред очите. След около два километра забеляза ярки неонови светлини, образуващи арка и дочу монотонното ръмжене на дизелови мотори — беше се озовала в паркинг за огромни камиони. Спря пред бензиновата колонка и помоли да напълнят резервоара на колата й („Някой здравата е чукнал дясната й страна“ — едва ли не с възхищение отбеляза момчето от бензиностанцията), сетне влезе в закусвалнята. Лъхна я миризмата на загоряла мазнина и на пържени яйца, примесена с благословеното ухание на силно кафе.
Рейчъл изгълта една след друга, сякаш пиеше лекарство, три чаши кафе, подсладено с много захар. Неколцина шофьори на камиони седяха на бара или в сепаретата и флиртуваха със сервитьорките, които под яркото осветление напомняха уморени медицински сестри, натоварени със задължението да съобщят някаква неприятна новина.
Рейчъл плати сметката си, върна се на паркинга и се качи в колата, но не можа да я запали. При всяко завъртане на ключа се чуваше само глухо изщракване на акумулатора.
Тя заудря с юмруци върху кормилото, но движенията й бяха бавни и безсилни. Нещо се опитваше да я спре. Съвсем безпричинно новата кола (километражът й показваше, че е на по-малко от седем хиляди километра) отказваше да запали. И ето че не можеше да напусне Питсфийлд, който се намираше едва на седемдесетина километра от Лъдлоу.
Огромните камиони пристигаха и си заминаваха. Тя се заслуша в монотонното им бучене и изведнъж й хрумна или по-точно — беше убедена, — че между тях е и камионът, убил сина й… моторът му не ръмжи, а се киска.
Рейчъл наведе глава и се разрида.
57
Луис се препъна в нещо и се просна по цялата си дължина на земята. За миг му се стори, че не ще успее да стане — чувстваше се неспособен да се помръдне. Хрумна му, че ще остане на земята, докато се вслушваше в хора на пискуните откъм тресавището на Малкия бог и чувстваше страхотна болка, обхващаща цялото му тяло. Ще лежи тук, докато заспи — или докато умре. Май смъртта бе за предпочитане.
Спомняше си, че бе пуснал увитото в брезент тяло в дупката, която бе изкопал, както и това, че с голи ръце я бе запълнил с изкопаната пръст. Смътно се сещаше, че отгоре бе натрупал камъните, под формата на пирамида…
От тук нататък в паметта му цареше мрак. Очевидно бе слязъл по изсечените в скалата стъпала, иначе нямаше да се намира тук… всъщност точно къде се намираше? Огледа се и му се стори, че разпознава групата от величествени борови дървета, недалеч от преградата от сухи клони. Нима бе преминал през тресавището на Малкия бог, без да го осъзнава? Всъщност вече не се учудваше от нищо.
„Намирам се достатъчно далеч от тресавището. Ще остана да спя тук.“
Мисълта му се стори някак лъжовно успокояваща и го накара да се изправи и да продължи пътя си. Ако остане тук, онова нещо ще го открие… може би точно в този момент то обикаля из гората и го търси.
Вдигна ръка, докосна с длан лицето си и разсеяно установи, че тя е покрита с кръв — навярно бе разкървавил носа си. „Хич не ми пука“ — дрезгаво промърмори той и бавно заопипва земята около себе си, докато ръката му попадна на кирката и на лопатата.
След десет минути пред него се извиси преградата от мъртви дървета. Луис успя да я премине, като непрекъснато се препъваше, но все пак не успя да падне. Когато се озова в подножието й от другата страна, хвърли поглед надолу. Някакъв клон веднага се прекърши („Никога не гледай в краката си“ — беше казал Джъд) и бе веднага последван от друг; кракът на Луис се подхлъзна и той загуби равновесие. Падна тежко на едната си страна и въздухът със свистене излезе от гърдите му.