Всъщност присъствието на котарака едва ли имаше значение. Безкрайната умора караше Луис да изпитва безразличие към всичко. Чувстваше се странно изолиран от обикновените хора и подобен на глупавите, залитащи зомбита от филмите на Джордж Ромеро или на един от „горските хора“ от поемата на Т. С. Елиът. „Може би приличам на създание с остри нокти, което се провира през тресавището на Малкия бог и се озовава в гробището на микмаките“ — помисли си той и задавено се изсмя.
— Да, Чърч, аз съм глава, пълна със слама — прегракнало промълви Луис, докато разкопчаваше ризата си. — Точно така, повярвай ми.
От лявата му страна, точно над ребрата, започваше да се оформя грозна синина, а когато свали панталоните си забеляза, че коляното, което бе ударил в надгробния камък, е подуто като балон. Повърхността му вече беше обагрена в моравочерно и Луис предполагаше, че щом престане да се движи, то ще се скове, сякаш е бетонирано. Знаеше, че е получил контузия, която до края на живота му ще го измъчва при всяка промяна на времето.
Протегна ръка, за да погали котарака, сякаш търсеше успокоение в контакта с друго същество, но Чърч скочи от мястото си и залитайки се отправи към вратата, напълно лишен от присъщата за расата му грациозност. На излизане се обърна и изгледа Луис с безразличните си, мътножълти очи.
Луис порови из аптечната, намери тубичка с мехлем „Бен Гей“, седна върху седалката на тоалетната и изстиска от мехлема върху удареното си коляно. Сетне намаза и областта в основата на гръбначния си стълб — болезнена и трудна операция.
Излезе от тоалетната и отиде в хола. Запали осветлението и преди да се изкачи по стълбата, за миг се сиря и се огледа замаяно наоколо. Колко странно му изглеждаше всичко! Точно тук бе стоял на Бъдни Вечер, когато криеше медальона със сапфира в джоба на халата си. Ето и креслото, в което бе седял през онази далечна вечер, докато се опитваше да обясни на Ели истината за смъртта, след фаталната криза на Норма Крендъл — истина, която самият той намираше неприемлива. Коледната елха бе поставен в онзи ъгъл, а върху стъклото на прозореца с прозрачна лепенка беше прикрепена хартиена пуйка, измайсторена от Ели, която напомняше на Луис врана, сътворена от скулптор-футурист. А няколко месеца по-рано, холът бе напълно празен, с изключение на кашоните с покъщнината им, които големият камион на „Юнайтед Ван Лайне“ беше пренесъл от Чикаго дотук. Луис си припомни как натъпканите в кашони вещи му се бяха сторили съвсем незначителни; напомняха му преграда срещу външния враждебен и студен свят, където имената им и семейните им обичаи не означаваха абсолютно нищо.
Колко странно му се бе сторило всичко тогава… би дал мило и драго кракът му никога да не бе стъпвал в университета в Ороно и в Лъдлоу и да не се бе сблъсквал със семейство Крендъл и с всичко останало.
Изкачи се по стълбата по долни гащи, влезе в банята на горния етаж, качи се на стол и взе чантата, която стоеше върху аптечната. Занесе я в спалнята, седна на двойното легло и разгледа съдържанието й. Стига да се наложи, разполагаше с няколко спринцовки, а между лейкопласта, хирургическите ножици и грижливо подредени пликчета с хирургически конци имаше флакончета, съдържащи смъртоносна течност.
В случай, че му потрябват.
Луис затвори чантата и я остави на земята до себе си. Изгаси лампата и се отпусна върху леглото, скръстил ръце зад тила си. Изпита невероятно удоволствие да лежи изтегнат в удобното си легло. Мислено отново се пренесе в Дисниленд във Флорида. Видя се, как облечен в бяла престилка, кара бяла камионетка, изрисувана отстрани с прочутия лик на Мики Маус — естествено нищо не биваше да подсказва, че това е линейка, за да не се плашат посетителите. Нали са си платили, за да влязат.
Гейдж седи до него, почернял е от слънцето, а очните му ябълки са синкави — признак на отлично здраве. На няколко крачки от тях стои голямото куче Гуфи и се здрависва с някакво хлапе, което го е зяпнало учудено. Ето го и Мечо Пух, позиращ между две засмени възрастни дами, обути в панталони, докато трета възрастна дама насочва към тях фотоапарата си, а някакво момиченце, издокарано в празнична рокличка вика: „Обичам те, Тайгър. Толкова много те обичам!“
Луис и синът му неуморно патрулират из вълшебната страна, обикаляйки я с бялата си камионетка. Червената въртяща се лампа на покрива й тактично е прикрита. Защото двамата с Гейдж не искат неприятности — о, съвсем не! — но са готови смело да ги посрещнат. Дори и тук, сред този парк, създаден само за невинни удоволствия, опасността дебне отвсякъде: усмихнат човек, който купува филмче за фотоапарата си на „Мейн Стрийт“, внезапно се хваща за гърдите и пада, поразен от инфаркт; бременна жена усеща първите контракции в момента, когато слиза от кабинката на Небесната колесница; дванайсетгодишно момиченце, подобно на тези, които украсяват кориците на списанието на Норман Рокуел, внезапно получава епилептичен припадък, а обутите му в мокасини крака спазматично тупкат по тротоара, сякаш сигнализират, че мозъкът му внезапно е престанал да действа. Не бива да пропускаме хората, които получават слънчев удар, а понякога, в края на горещото лято, в Орландо пада гръм. От време на време можете да срещнете и самия Веуик и стуашен Оз — разхождащ се около входа на тунела, където еднорелсовата железница се шмугва във Вълшебната страна или наднича с глуповатите си очи от въртележките. Луис и Гейдж са свикнали да го приемат като една от обичайните фигури в увеселителния парк, заедно с Гуфи, Мики, Тайгър, Джъмбо и многоуважавания мистър Доналд Дък. Само че никой не иска да се снима заедно с него, нито да го представи на децата си. Луис и Гейдж го познават, защото преди време, в нова Англия са си имали работа с него. Оз само дебне да се задавиш от стъклено топче, да се задушиш, ако случайно пъхнеш глава в найлонов плик или да се овъглиш от високоволтов ток. „Искаш ли да се преселиш във вечността, детето ми? Тогава бръкни с две пръстчета в контакта или в празната фасонка на стената.“ Смъртта се крие навсякъде: в пакетчето фъстъци за двайсет и пет цента, в пакета цигари. Той е на поста си двайсет и четири часа в денонощието, очите му са приковани към мониторите в контролната зала, откъдето наблюдава всички проходи между земния живот и отвъдния свят. Замърсени спринцовки, отровни бръмбари, съборени от вятъра кабели с високо напрежение, горски пожари. Профучаващи през натоварените кръстовища младежи на летни кънки, които помитат невинните дечица. Когато влезете във ваната, за да вземете душ, Оз влиза заедно с вас. „Правете икономия — взимайте душ заедно с някой приятел“. Когато се качвате на самолет, пак той поема бордовата ви карта. Оз е във водата, която пиете, в храната ви. Когато сам и изплашен се провикнете в мрака: „Кой е там?“, дочувате неговия отговор: „Не бой се, старче, това съм аз. Здрасти, как си? А, имаш рак на дебелото черво, така ли? Какъв кеф, приятелю! Септицемия? Левкемия! Атеросклероза! Коронарна тромбоза! Енцефалит! Остеомиелит! Хей, хей, всички дружно да вървим! Наркоманът, който чука на вратата ви, стиснал нож в ръката си. Телефонът, който звъни 5 посред нощ. Кървав бульон в клетките на акумулатор на изходната рампа на автомагистралата в Северна Каролина. Пълни шепи с таблетки — хайде глътни ги! Странният синкав цвят на ноктите на хора, умрели от задушаване — в отчаяната си борба за оцеляване, мозъкът изсмуква всяка капчица останал кислород, включително този от живите клетки под ноктите. «Здравейте, приятели, казвам се Веуикият и стуашен Оз, но можете да ме наричате само Оз — по дяволите, нали вече сме стари приятели! Отбих се само за да ви подаря лек мозъчен спазъм, сърдечна криза или нещо подобно. Извинете, но не мога да остана нито секунда повече: трябва да се заема с жена, на която предстои седалищно раждане, сетне ще спретна смърт от задушаване с дим в Омаха.»“