А на заден план, момиченцето с празничната рокля продължава да крещи: „Обичам те, Тайгър! Вярвам в тебе! Винаги ще те обичам и ще вярвам в тебе! Освен това, ще остана вечно млада и в сърцето ми не ще има място за друг Оз, освен за безобидния шарлатанин, който Дороти срещна в Изумрудения град! Обичам те… Обичам те…“
„Двамата със сина ми патрулираме неуморно… защото най-важното в живота не е нито войната нито секса, а ужасяващата, благородна и безнадеждна битка с Веуикия и стуашен Оз, да, ние патрулираме, седнали един до друг в бялата камионетка, която пътува под яркото слънце на Флорида. Червената сигнална лампа на покрива е покрита, но винаги е на наше разположение… и никой, освен нас, не знае, че тя е там. Защото почвата в мъжкото сърце е камениста; човек засява, каквото може и се грижи за него.“
Докато в главата му се въртяха объркани мисли, Луис Крийд задряма и една след друга прекъсна линиите, свързващи го с външния свят. Най-сетне и последните мисли се заличиха от екрана на съзнанието му; умората го обгърна и го повлече в мрачната бездна, където нямаше сънища.
Точно преди зазоряване, по стълбите прозвучаха стъпки. Бяха бавни и залитащи, но решителни. Някаква сянка изникна сред тъмния коридор, придружена от отвратителна воня. Дори потъналия в непробуден сън Луис промърмори и се обърна на другата страна, сякаш, за да я избегне. Сетне дишането му отново стана равномерно.