Луис го прескочи и се изкачи по стълбата към верандата.
— Гейдж?
В антрето бе хладно. Хладно и тъмно. На Луис му се стори, че едносричната дума пада в тишината като камък, запратен в дълбок кладенец. Той се ослуша за ехото от първия камък и изхвърли още един.
— Гейдж?
Тишина. Дори тиктакането на стенния часовник в хола бе престанало — никой не го беше навил тази сутрин.
Но на пода имаше следи от стъпки.
Луис тръгна по коридора и влезе във всекидневната. Лъхна го миризмата на цигарен дим, с която бяха пропити всички мебели. Видя креслото на Джъд до прозореца. Беше блъснато встрани, сякаш старецът бе станал внезапно. На перваза стоеше пепелник и в него имаше пепел, запазил формата на догоряла цигара.
„Джъд е седял на пост до прозореца. Но кого ли е чакал? Мен, разбира се. Чакал е завръщането ми. Но ме е изпуснал. Някак си ме е изпуснал.“
Погледът му попадна върху четирите бирени кутии, подредени като войници на масата. Джъд не би могъл да заспи от четири бири, но може би му се е наложило да отиде до тоалетната. Каквато и да бе причината, поради която бе пропуснал завръщането на Луис, съвпадението изглеждаше прекалено голямо, за да е случайно.
Стъпките приближаваха до креслото до прозореца.
Отпечатъци от котешки лапи, размазани и някак си призрачни, се смесваха със следите от човешки крака. Сякаш Чърч бе подскачал напред-назад из пръстта, изпопадала от малките обувки на Гейдж. Сетне следите се отправяха към летящата врата, на кухнята.
Луис ги последва, сърцето му биеше лудо.
Отвори вратата и видя разкрачените крака на Джъд, старите му зелени дочени панталони, карираната му бархетна риза. Старецът лежеше проснат в голяма локва кръв, която на места вече засъхваше.
Луис притисна ръце към лицето си, сякаш, за да ослепее, да не вижда страшната гледка. Но тя не искаше да изчезне. Отворените очи на Джъд си оставаха втренчени в него, погледът му сякаш обвиняваше Луис, може би обвиняваше себе си за въвличането на приятеля си в смъртоносната игра.
„Но дали е така?“ — помисли си Луис.
Джъд бе научил за съществуването на гробището на микмаките от Стани Бий, който го е знаел от баща си, а баща му го узнал от дядо си, канадски французин — последният търгувал с индианците по времето, когато президент на Съединените щати бил Франклин Пиърс и Гражданската война още не била избухнала.
— О, Джъд, съжалявам! — прошепна Луис.
Джъд продължи да се взира в него с празните си очи.
Краката му се раздвижиха автоматично; внезапно му се стори, че се намира тук в Деня на благодарността — не през нощта, когато със стареца бяха занесли Чърч на загадъчния хълм зад гробището за домашни любимци, а по време на празничната вечеря, която бе споделил с Норма и с Джъд. Норма бе сложила на масата голяма пуйка, тримата се смееха и оживено разговаряха; мъжете отваряха кутия след кутия бира, а старицата бавно отпиваше от чашата си с вино. Норма извади бяла покривка от долното чекмедже на бюфета, точно както правеше той в момента, само че я бе разпростряла върху масата и я бе прикрепила с два елегантни оловни свещници, докато той…
Луис видя как бялата покривка се издува над тялото на Джъд като току-що приземил се парашут и за негово облекчение закрива мъртвото лице на стареца. Моментално върху бялата тъкан се появиха тъмночервени петънца като розови листенца, които се разширяваха.
— Съжалявам — каза Луис за трети път. — Искрено съ…
Думите замряха на устните му. От горния етаж долетя някакъв звук. Беше едва доловим и плах, но всъщност преднамерен. Да, беше абсолютно сигурен. Някой искаше той да го чуе.
Ръцете му искаха да се разтреперят, но той не им позволи. Пристъпи към кухненската маса, бръкна си в джоба и извади три спринцовки. Разкъса целофановата им опаковка и ги подреди върху карираната мушама. Извади и три ампули с морфин и напълни спринцовките. Сега и трите съдържаха достатъчно голяма доза морфин, за да убие кон — ако се наложи, — че дори и бика Ханарати.
Пъхна ги обратно в джоба, излезе от кухнята, мина през всекидневната и сиря пред най-долното стъпало на стълбата.
— Гейдж? — извика той.
От тъмнината на горния етаж се разнесе кикот — студен и нерадостен смях, от който Луис го побиха тръпки. Той тръгна нагоре по стълбата.
Стори му се, че се изкачва с часове. Помисли си, че навярно също толкова дълъг (или също толкова ужасяващо къс) се струва пътят до бесилката на осъдения на смърт, който крачи с привързани на гърба си ръце, знаейки, че ще пикае тогава, когато вече не може да диша.
Най-сетне изкачи последното стъпало; застанало неподвижно, пъхна едната си ръка в джоба, вперил поглед в стената. Не знаеше колко време е стоял така. Внезапно усети, че разумът започва да го напуска — усещаше го съвсем осезателно и дори му се струваше интересно. Навярно така се чувства отрупаното със сняг дърво (ако дърветата изобщо могат да чувстват) няколко секунди преди да бъде повалено на земята.