След смъртта на Виктор Пасков, Стив бе ходил на четири погребения — на балдъзата му, убита при автомобилна катастрофа, на свой братовчед, починал от токов удар в резултат на глупав пиянски облог (басирал се с приятелите си, че ще успее да се изкачи на върха на електрически стълб); на един от дядовците си и разбира се — на погребението на момченцето на Луис.
Той изпитваше топли чувства към Луис и искаше да се увери, че нищо лошо не се е случило с него. В края на краищата, много му се беше струпало…
Когато съзря големите кълба дим, които се носеха към небето, кой знае защо веднага си помисли, че пожарът е дело на проклетия Виктор Пасков, който със смъртта си като, че бе премахнал невидимата бариера, предпазваща обикновените хора от необикновената поредица от нещастия. Стив побърза да се упрекне за абсурдната си мисъл: къщата на Луис си беше на мястото, спокойна и бяла под утринните лъчи на пролетното слънце, прекрасен образец на класическата колониална архитектура на Нова Англия.
Хора тичаха към къщата на стареца. Когато Стив пресече шосето и спря мотора на алеята пред дома на Луис, видя как някакъв мъж скочи на верандата на горящата къща, приближи се до входната врата, сетне се отдръпна. И хубаво направи, защото след секунда стъклото й се счупи и навън лумнаха огромни пламъци. Ако онзи глупак бе успял да отвори вратата, огънят щеше да го изпече като пиле.
Стив слезе и подпря хондата върху педала. За миг бе забравил за Луис, привлечен от древната мистерия на огъня. Половин дузина съседи бяха заобиколили горящата къща; с изключение на кандидат-героя, който все още беше на поляната, всички те стояха на почетно разстояние. След миг избухнаха стъклата на прозорците, обърнати към верандата. Микроскопични парченца от тях се разхвърчаха във въздуха. Кандидат-героя наведе глава и си плю на петите. Пламъците обхванаха външната стена на верандата като алчни пръсти. Бялата боя моментално се покри с мехури. Пред очите на Стив един от бамбуковите столове започна да пуши, сетне избухна в пламъци.
Сред прашенето на огъня Стив дочу гласа на кандидат-героя, който пискливо изкрещя:
— Къщата ще изгори, сигурен съм. Свършено е с Джъд, ако е вътре. Сто пъти му казвах да не държи керозит в килера.
Стив понечи да се провикне и да попита дали са уведомили пожарникарите, но точно в този момент се дочу далечното виене на сирени. Очевидно идваха много пожарни коли. Но кандидат-героят имаше право: с къщата беше свършено. Сега през всички прозорци на фасадата изригваше огън, пламъците, подобни на тънка прозрачна завеса, се издигаха към стрехата.
Стив изведнъж се сети за колегата си и се обърна. Но Луис явно не беше тук, иначе щеше да стои на поляната заедно със съседите си.
Внезапно погледът му бе привлечен от някакво движение.
Отвъд асфалтовата алея пред дома на Луис имаше поляна, завършваща в подножието на нисък хълм. Въпреки че бе още зелена, тимотейката бе израснала високо тази пролет, но Стив все пак успя да съгледа някаква пътека, разчистена и окосена като игрище за голф. Тя криволичеше по склона на хълма и навлизаше под разлистените дървета с дебели стволове, които се извисяваха на хоризонта. Стив видя нещо или някой точно на границата, където зелената тимотейка отстъпваше място на тъмнозелените борове. Стори му се, че за миг съгледа някакво бяло петно, което моментално се изгуби под сенките на дърветата. Въпреки че видението след секунда изчезна от погледа на Стив, на него му се стори, че е видял човек, който носи голям бял вързоп.
„Това е Луис — внезапно си каза той с абсолютна сигурност. — Това е Луис. Побързай да го настигнеш, защото тази нощ е станало нещо ужасно и ако не го спреш много скоро ще се случи нещо още по-ужасно.“
Той нерешително застана в началото на алеята, като пристъпваше от крак на крак; побиха го тръпки.
„Стив, момчето ми, изплашен си до смърт, нали?“
Да точно така. Беше изплашен до смърт и то безпричинно. Все пак имаше нещо… нещо
(привлекателно)
да, нещо привлекателно в пътеката, която криволичеше по склона на хълма и може би водеше към гората. Всички пътища водят нанякъде.
„Луис! Мисли за Луис, тъпако! Спомни си, че заради него дойде тук. Нали не си пристигнал в Лъдлоу, за да се разхождаш из гората.“
— Какво намери, Ранди? — извика кандидат-героят. От мястото, където стоеше, Стив чуваше съвършено ясно пискливия му и все още странно оптимистичен глас.
Отговорът на Ранди бе почти заглушен от воя на сирените на пожарните коли.
— Мъртъв котарак.
— Изгорял ли е?
— Не — отвърна Ранди. — Просто е мъртъв.