— Не, приличаш ми само на стария Луис Крийд — засмяно отвърна Рейчъл. — Луис — звярът на рокендрола.
Лекарят погледна часовника си и каза:
— А сега звярът на рокендрола трябва да побърза и да сложи джазовите си обувки.
— Нервен ли си?
— Да, малко.
— Не се притеснявай — промълви Рейчъл. — Ще получаваш шейсет и седем хиляди долара годишно само за да бинтоваш рани, да предписваш лекарства против махмурлук и против грип, както и контрацептиви за момичетата…
— Пропускаш лосиона против въшки — ухили се лекарят. При първата си обиколка на амбулаторията бе изненадан от огромните запаси от въпросния лосион, подхождащ повече на армейска болница, отколкото на средно голям кампус.
Забелязала изненадата му, главната сестра мис Чарлтън цинично се усмихна и поясни:
— Сам ще се убедите, частните квартири извън кампуса не се отличават с особена хигиена.
Луис си помисли, че сестрата сигурно има право.
— Приятен ден — прекъсна мислите му Рейчъл и отново го целуна, сетне престорено строго заяви:
— И за Бога, Луис, опитай се да запомниш, че си администратор, не интернист или студент, който кара двугодишния си стаж в болницата.
— Слушам, докторе — смирено произнесе Луис и двамата отново избухнаха в смях. За миг се поколеба да я запита: „Нима си припомни Зелда, скъпа? Тя ли те измъчва? Значи това е зоната на ниското налягане — Зелда и начинът, по който е умряла?“ Но все пак реши, че сега не е моментът за подобен въпрос. Както повечето лекари, Луис притежаваше обширни познания, най-важното, от които бе, че смъртта е също тъй естествена, като раждането; знаеше още, че не бива да бърка с пръст в току-що заздравялата рана. Затова, вместо да зададе въпроса, който го измъчваше, отново целуна Рейчъл и излезе.
Денят започваше добре. Краят на лятото в Мейн бе прекрасен сезон: небето беше синьо и безоблачно, живакът на термометъра се бе заковал на двайсет и два градуса. Луис спря колата на края на алеята и се озърна, за да провери дали пътят е свободен. Помисли си, че все още няма и следа от листопада, с който е прочут щатът Мейн. „Е, има време“ — каза си той, сетне насочи Хондата (която бяха избрали като втора кола) към университета. Рейчъл ще телефонира на ветеринаря още тази сутрин, ще кастрират Чърч и така ще сложат край на морбидната параноя, породена от гледката на гробиштето за думашни любимци (странно как неправилно написаните думи се набиват в съзнанието и започват да ти се струват напълно нормални). В тази прекрасна септемврийска утрин, мисълта за смъртта изглеждаше абсурдна.
Луис пусна радиото и въртя бутона, докато попадна на „Хюи Луис енд дъ нюз“, които пееха „Работя, за да живея“. Той засили радиото и затананика заедно с него — малко фалшиво, но с огромно удоволствие.
12
Когато колата му навлезе в границите на университета, Луис забеляза, че изведнъж движението стана много натоварено: по шосето се движеха едновременно коли, велосипеди и бегачи по спортни гащета. Веднъж дори му се наложи внезапно да спре, за да не блъсне двама от тях, които се движеха от Дън Хол към стадиона. Лекарят натисна силно спирачките и предпазният му колан се вряза в рамото му, сетне сигнализира с клаксона. Както винаги изпита раздразнение от навика на бегачите (велосипедистите имаха същия противен маниер), да се чувстват освободени от отговорност, щом веднъж стъпят на шосето. Та нали го правеха по свое желание, за здраве, а не да загинат под колелата на преминаващите коли. Един от младежите показа среден пръст на Луис, без дори да се обърне… Лекарят въздъхна и отново подкара колата.
Когато пристигна на малкия паркинг пред амбулаторията, остана неприятно изненадан, когато забеляза отсъствието на линейката. В амбулаторията можеха да се лекуват всякакви болести или пострадали при нещастни случаи, при условие че заболяването не изискваше дълъг престой; трите добре обзаведени кабинета за консултация и лечение се намираха по продължение на голям коридор, в дъното, на който имаше две отделения с по петнадесет легла. Единственият недостатък беше липсата на операционна зала или на помещение, което би могло да се приспособи за такава. Жертвите на нещастни случаи и по-сериозно болните пациенти биваха откарвани с линейка в Медицинския център на Източен Мейн. Стив Мастерсън, който бе назначен за асистент на Луис и който го бе развел из университета, с оправдана гордост му показа журнала от двете предишни академични години — линейката бе използвана само трийсет и осем пъти, което съвсем не беше лошо постижение, като се има предвид, че студентите бяха над десет хиляди, а цялото население на кампуса — двойно повече.