— Гмурци ли? — скептично попита Луис. — По това време на годината?
— Точно така — повтори старецът. Гласът му бе ужасяващо безизразен и неразгадаем.
За миг Луис изпита огромно желание отново да види лицето му. Странното проблясване на очите му…
— Джъд, къде отиваме? По дяволите, какво търсим сред тази пустош на края на света?
— Ще ти кажа, когато стигнем — отвърна Джъд и се извърна. — Внимавай, гледай да стъпваш по туфите.
Продължиха пътя си, като прескачаха от едно затревено място на друго. Краката на Луис се движеха автоматично, без всякакво усилие. Подхлъзна се само веднъж, когато лявата му обувка проби тънката коричка лед върху някаква локва и попадна в студената и тинеста застояла вода. Той побърза да го измъкне и продължи да върви, воден от подскачащата светлина на фенерчето на Джъд. Тази светлинка, която проблясваше между дърветата, му припомни пиратските истории, които обичаше да чете в детството си. Шайка кръвожадни мъже, копаещи дупка за дублоните под лунната светлина… сетне един от тях пада с куршум в сърцето върху сандъка със съкровището, защото пиратите смятали — или поне така твърдяха авторите на подобни кървави истории, — че духът на мъртвия им другар ще бъде най-верният страж на плячката.
„Само, че сега няма да заравяме съкровище, а кастрирания котарак на дъщеря ми“ — помисли си Луис.
Усети, че го напушва лудешки смях и побърза да го заглуши.
Не чу звуци, „подобни на гласове“, нито видя блуждаещи огньове, но след като прескочи няколко туфи, погледна надолу и забеляза, че краката му, чак до бедрата, са потънали в белезникава мъгла, която му се стори някак си гладка… и напълно непрозрачна. Струваше му се, че се движи сред почти безтегловен сняг.
Въздухът като че беше изпълнен със сияние и бе по-топъл. Луис виждаше как Джъд крачи равномерно пред него, преметнал през рамо кирката. Тя подсилваше илюзията, че старецът е тръгнал да закопава някакво съкровище.
Луис отново изпита абсурдно въодушевление и внезапно се зачуди, дали Рейчъл не се опитва да му се обади; телефонът му звъни ли звъни с рационалния си, прозаичен звън. Дали…
Той за малко отново щеше да се сблъска с Джъд. Свел глава, старецът бе спрял по средата на пътеката, стиснатите му устни изразяваха напрежение.
— Джъд? Какво…
— Шшт-т!
Луис притихна и неспокойно се огледа. Мъглата се бе поразсеяла, но все още не можеше да види обувките си. Внезапно дочу силен шум от строшени клони. Някакво същество си пробиваше път през гората — някакво огромно същество.
Понечи да попита Джъд дали е лос (всъщност му се струваше по-вероятно да е мечка), но се отказа, защото си припомни думите на стареца: „Оттук се чува много надалеч“.
Несъзнателно сведе глава по подражание на Джъд и се заслуша. Отначало му се стори, че звукът идва отдалеч, а след това — от съвсем близо; ето, че се отклони, сетне заплашително се понесе към мястото, където се намираха… Луис усети как капки пот оросиха челото му и се стекоха по премръзналите му бузи. Премести чувала с Чърч в другата си ръка. Дланта му се бе изпотила и зейналият найлон изглеждаше мазен, готов да се изхлузи от юмрука му. Сега звуците, издавани от незнайното същество се дочуха толкова отблизо, че лекарят очакваше всеки момент да го види; представяше си как се изправя на задните си крака и закрива звездите с невъобразимото си, огромно и космато тяло.
Вече не мислеше, че е мечка.
Вече не знаеше какво да мисли.
След миг странното същество отмина и изчезна.
Луис понечи да каже: „Какво беше това?“, но в този момент от мрака се разнесе безумен смях, пронизителен и истеричен, който ту се засилваше, ту отслабваше. Пискливите му нотки дразнеха слуха и смразяваха кръвта. На Луис му се стори, че всичките му стави са замръзнали и че внезапно е натежал — страхуваше се, че ако се обърне и хукне да бяга, подвижните пясъци в тресавището ще го погълнат.
Смехът отново се разнесе, сетне се превърна в кикотене, напомнящо трошене на ронлива скала; след миг пак се извиси и прерасна в постепенно затихващ писък, който положително щеше да премине в хълцания, ако не бе заглъхнал.
Отнякъде се чуваше шум от водни капки, придружен от монотонния вой на вятъра, подобен на шума на голяма река сред огромното небесно корито. С изключение на тези звуци, в тресавището на „Малкия бог“ цареше тишина.
Луис целият се разтрепери. Побиха го тръпки, които сякаш започнаха от корема му и запълзяха по цялото му тяло. Да, „запълзяха“ бе най-точната дума — Луис имаше чувството, че плътта му се движи. Устата му беше пресъхнала, като че не му бе останала нито капчица слюнка. Въпреки това странното въодушевление не го напускаше: беше изпаднал в състояние, близко до лудост.