— Ела с мен, Луис — каза Джъд и се отправи към горичката, която се намираше на трийсетина метра от тях. Тук вятърът беше по-силен, но някак си освежаващ. Под сенките на боровите дървета — най-старите и най-високите, които бе виждал — Луис съзря неподвижни силуети. Цялостното впечатление, създавано от разположената на върха на хълма пустинна поляна, бе на празнота — но празнота, която вибрираше.
Тъмните силуети се оказаха каменни надгробни плочи.
— Микмаките изравнили и посипали с пясък върха на хълма — обясни Джъд. — Никой не знае точно как са го направили, както е неизвестен начинът, по който майте изграждали пирамидите си. Самите индианци, подобно на маите, вече не си спомнят нищо.
— Но защо им е притрябвало да го правят?
— На това място се намирало гробището им — отвърна старецът. — Ето защо искам да погребеш тук котаракът на Ели. Знаеш ли, микмаките не страдали от предразсъдъци — обикновено погребвали домашните любимци редом с господарите им.
На Луис му хрумна, че египтяните имали много по-префинени обичаи: когато умирала някоя царска особа, убивали всичките й домашни животни, за да последват в отвъдния свят душата на собственика си. Някъде беше чел, че след смъртта на някаква фараонска дъщеря, заклали над десет хиляди домашни животни, включително и шестстотин прасета и двеста фазана. Преди да прережат гърлата на прасетата, ги напръскали с розово масло — любимият парфюм на починалата принцеса.
„Египтяните строяли и пирамиди. Никой не знае точно за какво служат пирамидите на маите (някои, например мегалитите на Стоунхендж, се използват при навигацията и хронографията), но ние прекрасно знаем какво са били и са египетските пирамиди — гигантска възхвала на смъртта, най-огромните надгробни плочи, сътворени от човека. «Тук почива Рамзес II — най-добрият на света»“ — помисли си Луис и избухна в див необуздан кикот.
Джъд го изгледа, но явно не бе изненадан.
— Погреби животното си Луис — изрече той. — През това време ще запаля една цигара. Бих ти помогнал, но трябва да свършиш всичко сам. Всеки сам погребва мъртъвците си — такъв е бил обичаят по онова време.
— Джъд, за какво говориш? Защо ме доведе тук?
— Защото спаси живота на Норма — отвърна старецът. Гласът му прозвуча искрено — Луис беше уверен, че той вярва на онова, което казва. Но същевременно някакво шесто чувство му подсказваше, че старецът лъже… или че него го заблуждават, а той предава внушението на Луис. Внезапно си припомни искрата, която за миг бе проблеснала в очите на приятеля му.
Но тук, на върха, всичко изглеждаше незначително. Важен бе само вятърът, подобен на голяма въздушна река, която сякаш го обгръщаше и развяваше косата му.
Джъд седна и опря гръб в дънера на някакво дърво, после драсна клечка кибрит и запали цигара, като прикриваше пламъчето в шепите си.
— Ако искаш, почини си, преди да започнеш — каза той.
— Не съм уморен — отвърна Луис. Всъщност би трябвало да поразпита приятеля си за странното гробище, но откри, че няма никакво желание. Чувстваше, че върши нещо нередно и същевременно — правилно. Ето защо реши да си мълчи… поне засега. В момента го занимаваше само един проблем.
— Смяташ ли, че ще успея да изкопая гроба тук? Почвеният слой ми изглежда много тънък — обърна се той към стареца и посочи с глава обсипаната с камъни полянка.
Джъд бавно кимна с глава и отвърна:
— Вярно е, че тук е доста каменисто. Общо взето, ако видиш, че върху почвата расте трева, значи е достатъчно дебела, за да се изкопае гроб. Индианците погребвали тук мъртъвците си от незапомнени времена. Но не очаквай, че работата ти ще бъде много лека.
Луис и не се надяваше. Земята беше камениста и твърда и той скоро разбра, че ще се наложи да използва кирката, за да изкопае достатъчно дълбок гроб за котарака. Ето защо започна да сменя инструментите: отначало разкопаваше земята и разклащаше камъните с кирката, сетне изхвърляше с лопатата изкопаната пръст. Ръцете започнаха да го болят, топлина се разля из премръзналото му тяло и изведнъж го обзе силно желание да свърши добре работата си. Започна да си подсвирква през зъби, както правеше понякога, докато зашиваше някоя рана. От време на време кирката попадаше в по-твърда скала и от метала изхвърчаха искри, а дървената дръжка потреперваше в ръцете му. Усети, че дланите му се покриват с мехури, но не им обърна внимание, въпреки че обикновено, както всички лекари, пазеше ръцете си. Вятърът развяваше косата му и напяваше монотонно.
Луис чуваше отронването на камъчета, заглушавано от воя на вихъра. Хвърли поглед през рамо към Джъд и забеляза, че старецът се е привел и събира най-големите камъни, изкопани от него, и ги трупа на купчина.