— Джъд…
— Престани да задаваш въпроси, Луис. Примири се със стореното и се вслушай в гласа на сърцето си.
— Но…
— Никакво, „но“. Примири се със стореното и се вслушай в гласа на сърцето си. Постъпихме правилно… или поне така се надявам от все сърце. В друго време би означавало грешка — страхотна грешка.
— Ще отговориш ли само на един въпрос?
— Първо го задай, пък след това ще видим.
— Откъде знаеш за съществуването на индианското гробище?
Въпросът се въртеше из главата на Луис, докато вървяха по обратния път, освен това той се питаше дали в жилите на Джъд не тече индианска кръв, въпреки че старецът изглеждаше стопроцентов англосаксонец.
— Ами от Стани Бий — с изненада рече Джъд.
— Значи той просто ти е разказвал за него?
— Не — каза старецът. — Гробището на микмаките не е място, за което се споменава случайно по време на разговор. Когато бях десетгодишен, погребах там кучето си Спот. То се надяна на ръждива телена ограда, докато преследваше някакъв заек. Раните му се инфектираха и кучето се спомина.
Внезапно Луис почувства, че има нещо нередно в думите на стареца, че те някак си не съвпадат с нещо, което му бе казал преди, но беше прекалено уморен, за да се сети точно какво. Джъд замълча и втренчи в лекаря непроницаемите си старчески очи.
— Лека нощ, Джъд — продума Луис.
— Лека нощ.
Старецът пресече шосето, нарамил кирката и лопатата.
— И благодаря! — импулсивно извика лекарят. Джъд не се обърна, само вдигна ръка в знак, че го е чул. В този момент телефонът в къщата иззвъня.
Луис се затича, като потръпваше от болка в бедрата и в гръбнака си, но когато нахлу в топлата кухня, телефонът бе иззвънял шест-седем пъти и замлъкна точно когато той сграбчи слушалката. Все пак Луис я вдигна и извика: „Ало?“, но дочу само сигнала.
„Сигурно е Рейчъл — помисли си той. — Ей, сега ще й се обадя“. Но изведнъж се почувства прекалено уморен да избере чикагския номер и да си размени любезности с майката на Рейчъл (или още по лошо — с баща й, който обичаше да размахва чековата си книжка), преди да разговаря с жена си… и с Ели. Да, дъщеря му положително не си е легнала — нали в Чикаго е с един час по-рано. Ели положително ще го попита какво прави Чърч.
„Чърч ли? О, много е добре. Само дето го прегази камион на «Оринко». Не зная защо, но съм абсолютно убеден, че е бил камион на «Оринко». В противен случай на историята на случилото се ще липсва драматизъм, ако разбираш какво искам да кажа. Не разбираш ли? Е, няма значение. Камионът го уби, но изобщо не го обезобрази. Двамата с Джъд го погребахме в старото гробище на микмаките — нещо като продължение на Гробището за домашни любимци, ако разбираш какво искам да кажа. Направихме си страхотна екскурзия. Някога ще те заведа там и ще поставиш цветя на паметника му — извинявай, на могилата му. Всъщност ще го направим, когато подвижните пясъци замръзнат и мечките заспят зимния си сън.“
Луис остави слушалката, отиде до умивалника и го напълни с гореща вода, сетне свали ризата си и се изми. Въпреки студа се бе изпотил като свиня и смърдеше точно по същия начин.
Откри в хладилника парче задушено месо, наряза го на парчета и го постави върху филия хляб, а най-отгоре подреди няколко колелца кромид лук. Огледа критично „произведението“ си, преди обилно да го полее с кетчъп и да го покрие с още една филия хляб. Ако го видеха Рейчъл и Ели, положително щяха да смръщят нос от отвращение — уф, ама че гадно!
„Голям пропуск, скъпи дами“ — помисли си Луис с безспорно задоволство и захапа сандвича си — много беше вкусен. Изведнъж си припомни думите на Конфуций: „Онзи, който мирише като свиня, яде като вълк“ и максимата го накара да се усмихне. Довърши сандвича си, като отпиваше прясно мляко направо от картонената опаковка (още един лош навик, от който Рейчъл се опитваше да го отучи), после се качи в спалнята си, съблече се и си легна, без дори да си измие зъбите. Болката във всички част на тялото му се бе превърнала в непрестанно пулсиране, което му действаше почти успокояващо.
Часовникът му беше на перваза, където го бе оставил, той го взе и се втренчи в циферблата. Невероятно — само девет и десет! Цялото приключение вече започваше да му изглежда като сън, като нов пристъп на сомнамбулизъм.
Луис изгаси нощната лампа, обърна се на една страна и заспа.
Събуди се в три часа сутринта и с провлечени стъпки отиде в тоалетната. Докато уринираше и примигваше като бухал срещу флуоресцентната лампа внезапно разгада противоречието в думите на Джъд и изведнъж се разсъни: сякаш две машинни части, които трябва да влизат гладко една в друга, се бяха сблъскали и отскочили.