Луис,
Заедно с милата ми женичка отиваме на пазар в Бъкспорт. Освен това ще огледаме и някакъв шкаф в стил „рустик“ в „Емпориум Галериум“, на който Норма е хвърлила око някъде отпреди хиляда години. Навярно ще обядваме набързо в „Мак Леод“ и ще се приберем късно следобед. Но стига да искаш, довечера ела да изпием една-две бири.
Твоето семейство си е твое семейство. Не искам да си пъхам носа в чужди работи, но ако Ели беше моя дъщеря, нямаше да бързам да й съобщавам, че котаракът й е убит на шосето — защо да й развалям ваканцията?
Между другото, не те съветвам да говориш за онова, което сторихме снощи. Повечето от обитателите на Северен Лъдлоу знаят за старото гробище на микмаките, някои от тях дори са погребвали животните си там… всъщност то е нещо като „продължение“ на Гробището за домашни любимци. Ако щеш вярвай, но там горе е погребан дори бик. Старият Зак Макгъвърн, който живееше на „Стакпол Роуд“, зарови най-хубавия си бик в гробището на микмаките през хиляда деветстотин шейсет и седма или хиляда деветстотин шейсет и осма. Ха-ха. Животното се казваше Ханарати и бе спечелило много награди от различни панаири. Ама че майтап! Старият Зак ми разказа как с двамата си сина завлекли бика чак до горе — щях да пукна от смях! Но местните хора не обичат да говорят за индианското гробище и не им е приятно „пришълците“ да научават за него. Разбира се, не заради суеверието, което датира отпреди триста и повече години, а най-вече защото местните хора вярват в него и се страхуват, че новодошлите ще им се присмиват и ще ги сметнат за луди. Как ти се струва всичко това? Навярно ти изглежда глупаво, но такива са тукашните неписани закони. Направи ми услуга и не споменавай нито дума по този въпрос.
Ще поговорим повече за случилото се (може би още тази вечер) и навярно всичко ще ти стане ясно. Но междувременно искам да те поздравя — държа се достойно! Всъщност, никога не съм се съмнявал в тебе.
Норма не знае съдържанието на настоящата бележка (дадох й някакво измислено обяснение) и ако нямаш нищо против, бих предпочел тя да не научи нищо. Женени сме от петдесет и осем години и неведнъж съм я лъгал. Навярно повечето мъже имат навика да баламосват съпругите си, но знай, че лъжите им са толкова невинни, че в Деня на страшния съд повечето от тях могат да застанат пред Спасителя с чиста съвест.
Прескочи довечера до нас и ще си пийнем.
Застанал на последното стъпало пред верандата на семейство Крендъл (сега празна, защото удобните сламени столове бяха прибрани до другото лято), Луис намръщено препрочете писмото. „Не казвай на Ели за смъртта на котарака“ — така и бе сторил. Но каква бе цялата тази загадъчна история за други животни, вече погребани там и за поверия отпреди триста години?
…навярно тогава всичко ще ти стане ясно.
Луис подчерта фразата с пръст и за пръв път си позволи да размисли върху онова, което бяха направили миналата нощ. Спомените му за случилото се бяха мъгляви и някак си объркани, като че бе сънувал или бе действал под влиянието на слаб наркотик. Спомняше си изкачването на преградата от мъртви дървета, странната, някак си по-ярка светлина в тресавището и значителното покачване на температурата, което бе усетил — но спомените му бяха нереални, както последните думи, разменени с анестезиолога, преди той (или тя) да постави маската върху лицето на пациента.
…навярно повечето мъже имат навика да баламосват съпругите си…
„Съпругите и дъщерите си също“ — каза си Луис. Джъд явно притежаваше свръхестествената способност да научава какво се е случило и да чете мислите на приятеля си.
Той бавно сгъна бележката, написана върху лист от ученическа тетрадка и я постави обратно в плика. Пъхна го в джоба на канадката си и пресече обратно шосето.
25
Същия ден, около един часа следобед, Чърч се върна, също както котката от детското стихче. Луис беше в гаража, където от месец и половина насам в свободното си време се занимаваше с изработване на закрепени върху стената полици. Възнамеряваше да постави върху тях, далече от ръцете на Гейдж, всякакви опасни препарати и предмети: течността за чистачките на колата, бутилките с антифриз и остри сечива. Точно се канеше да забие пирон, когато Чърч влезе при него с вирната опашка. Луис не изпусна чука и дори не удари пръста си. Само сърцето му затупка по-бързо; за миг в стомаха му сякаш се нажежи реотан, сетне моментално угасна, също както електрическата крушка припламва по-ярко, преди да изгори. По-късно осъзна, че е прекарал цялата слънчева утрин след Деня на благодарността в очакване на Чърч; сякаш някаква примитивна частица от съзнанието му през цялото време бе знаела за какво е била екскурзията до гробището на микмаките.