Чърч леко се олюляваше, сякаш беше пиян. Луис продължи да го наблюдава; цялото му тяло потръпваше от отвращение, здраво стискаше зъби, за да не изкрещи. Чърч никога не се бе държал така; като змия, която се опитва да хипнотизира жертвата си — нито преди кастрирането си, нито след това. За пръв и за последен път, Луис се опита да си внуши, че пред него стои чужд котарак, който е влязъл в гаража, докато е поставял полиците, а истинския Чърч лежи погребан под могилата си върху скалистия хълм. Но отличителните белези съвпадаха… чак до разръфаното ухо и до лапата със странна форма. Ели бе притиснала с вратата на малката им къща в предградията на Чикаго Чърч, когато бе още котенце.
Нямаше грешка — наистина беше Чърч!
— Махай се оттук! — дрезгаво прошепна Луис.
Животното се втренчи в него — Господи, дори очите му бяха някак си различни — сетне скочи от тоалетната чиния. То се приземи тромаво, без обичайната за котките грация. Пристъпи тежко, политна и се удари във ваната, сетне изчезна от погледа на Луис.
„Точно така — то, а не той — помисли си Луис. — Нали помниш, че го кастрираха?“
Излезе от ваната и се избърса набързо, с резки движения. Беше успял да се избръсне и почти да се облече, когато тишината в къщата бе нарушена от пискливото звънене на телефона. Луис подскочи, широко разтвори очи от уплаха и вдигна ръце като да се защити. Сетне бавно ги отпусна, сърцето му биеше лудо, чувстваше приливи на адреналин.
Отново бе Стив Мастерсън, който се обаждаше, за да провери дали шефът му е размислил за партията скуош. Луис предложи да се срещнат пред входа на тенис корта след един час. Всъщност нямаше никакво време за губене и изобщо не му беше до скуош, но чувстваше, че трябва да излезе. Искаше да избяга от странното животно, което нямаше никаква работа в дома му.
Нетърпелив да излезе, Луис бързо напъха ризата в панталона си, сложи тениска, къси панталони и пешкир в спортната си чанта и тичешком слезе по стълбата.
Чърч лежеше на четвъртото стъпало. Луис се препъна в него и за малко щеше да падне. В последния момент успя да сграбчи перилото и се задържа. Падането щеше да е ужасно.
Спря за миг, когато се озова на долния етаж: дишаше на пресекулки, сърцето му биеше лудо, усещаше неприятен прилив на адреналин из цялото си тяло.
Чърч стана, протегна се и като че му се ухили.
Луис излезе. Спокойно можеше да изхвърли котарака, но не го направи. Струваше му се, че няма сили да го докосне.
26
Джъд запали цигарата си с клечка от голямата кутия кибрит, сетне я хвърли в метален пепелник, на дъното, на който едва се разчиташе реклама на уискито „Джим Бийм“.
— Стенли Бушар ми разказа за гробището на микмаките — повтори той.
Двамата приятели седяха в кухнята на Джъд. Върху покритата с карирана мушама маса стояха почти недокоснатите им чаши бира. Зад тях, закаченият на стената резервоар с бензин изгъргори три пъти, сетне замлъкна. Луис и Стив Мастерсън бях изяли набързо по един огромен сандвич в кафенето на кампуса, което бе почти празно. (Луис навреме бе открил, че местните сандвичи носят различни наименования от тези в Чикаго и бързо се бе научил да си поръчва „подводничарски“ или „макаронджийски“ сандвич.) Сега с пълен стомах усети, че не е много обезпокоен от завръщането на Чърч, че има някакъв изход от положението; все пак не изгаряше от желание да се върне в тъмната си и празна къща, където — да бъдем откровени, приятели — го дебнеше гадният котарак.
Тази вечер Норма остана по-дълго от обикновено при тях — надничаше към екрана на телевизора, докато работеше върху бродерията си, изобразяваща залеза на слънцето над малка селска черква. Беше обяснила на Луис, че бърза да го довърши за голямата благотворителна разпродажба, организирана от църквата една седмица преди Коледа. Пръстите й се движеха бързо и сръчно прекарваха иглата през ленената тъкан, опъната върху метален обръч. Тази вечер почти не си личеше, че страда от артрит. Луис предполагаше, че причината е във времето, което беше студено, но много сухо. Старицата се бе възстановила напълно от сърдечния пристъп и тази вечер, десет седмици, след която повторен сърдечен пристъп щеше да я убие, тя се стори на Луис отпочинала и някак си млада. Тази вечер не му бе трудно да си я представи каква е била в младостта си.
В десет без четвърт тя им пожела „лека нощ“. Луис остана насаме с Джъд, който седеше безмълвно, загледан в колелцата дим, извиващи се от цигарата му, също както дете протяга врата си, за да преброи окръжностите, изрисувани върху рекламния жалон пред бръснарницата.