Джъд изгаси цигарата си.
— Тръгнахме по пътеката и старият французин се препъна най-малко дванайсет пъти. Наистина бе пиян като кютук — смърдеше, като че беше паднал в буре с ракия. Веднъж за малко щеше да си разпори гърлото от някакъв счупен клон. Видях в ръцете му кирка и лопата. Боях се, че когато стигнем до Гробището, Стани ще ми връчи инструментите и ще припадне, докато копая дупката.
Страховете ми се оказаха напразни — старецът дори като че поизтрезня. Съобщи ми, че ще преминем камарата мъртви дървета и ще навлезем още по-навътре в гората, където има друго гробище. Забелязах, че едва се държи на краката си, огледах купчината сухи дървета и казах: „Няма да успееш да изкачиш преградата, ще си счупиш врата.“
А Стани отвърна: „Няма да си счупи врат, нито ти счупиш твоя. Аз вървя, а ти влачиш твое куче.“ Оказа се, че е прав. Изкачи се по камарата дървета сякаш вървеше по павирана улица, без дори да погледне в краката си; аз го последвах, като тътрех тежкия чувал с кучето. Трябва да ти кажа, че на другия ден всички мускули ме боляха — между другото, как се чувстваш днес, Луис?
Лекарят не промълви нито дума, само кимна с глава. С радост усети, че бирата е замаяла главата му.
— Продължихме пътя си — поде отново Джъд. — Струваше ми се, че ще вървим до края на света. По онова време гората беше по-страховита от сега. От дърветата се обаждаха всякакви птици и човек дори не знаеше какви са, през шубраците се провираха различни животни. Най-вероятно да са били сърни, но тогава в гората се срещаха и лосове, да не говорим за мечки и рисове. Продължих да влача след себе си чувала със Спот. По едно време ми хрумна налудничавата мисъл, че старият Стани Бий е изчезнал и вървя по петите на някакъв индианец; след малко той ще се обърне и ще втренчи в мен черните си очи, а ухиленото му лице е украсено със смрадливата боя, която индианците правят от меча лой; навярно носи томахавка, изработена от парче скала, към която с ивици кожа е привързана дървена рамка за сушене на кирпич; индианецът ме сграбчва за врата и с един замах ме скалпира, като същевременно отнася и горната част на черепа ми. Налудничавата мисъл се подсилваше от факта, че Стани Бий вече не залиташе, а вървеше изправен, с вдигната глава. Когато стигнахме до „тресавището на Малкия бог“, човекът пред мен се обърна и видях, че наистина е Стани, но толкова е изплашен, че вече не залита. Беше напълно отрезвял от страха.
Разказа ми същото, което ти чу от устата ми снощи: за гмурците и за блуждаещите огънчета и че не трябва да обръщам внимание на онова, което видя или чуя. Изрично ме предупреди да не отговарям, ако някакъв глас ми продума. Сетне се отправихме през блатото и действително видях нещо — няма да ти кажа какво, Луис. Знай, че оттогава съм ходил в гробището на микмаките пет-шест пъти, но никога не съм виждал нещо подобно. Няма и да видя, защото снощи се изкачих за последен път на хълма.
„Възможно ли е да си седя преспокойно и да вярвам на бабини деветини? — невъзмутимо си каза Луис. Трите бири явно го бяха замаяли и му позволяваха спокойно да размишлява върху чутото. — Възможно ли е да си седя най-невъзмутимо и да вярвам на глупавата история за стария канак, за индианското гробище, за някакво призрачно същество, наречено Уендиго и за възкръснали животни? За бога, Чърч е бил само зашеметен от удара на камиона, това е всичко. Не бива да вярвам на брътвежите на откачения старец.“
Само че съвсем не бяха брътвежи и Луис съзнаваше, че нито три, нито трийсет и три бири ще му помогнат да избяга от действителността.
Първо, Чърч наистина беше умрял, второ — сега беше възкръснал и трето — напълно се бе променил, от него се излъчваше някакво зло. Какво се бе случило? Джъд смяташе, че му е направил услуга в замяна на спасяването на живота на Норма… но по всичко изглеждаше, че магията на индианското гробище действа зловредно и нещо в погледа на Джъд му подсказваше, че старецът го знае. Луис си припомни зловещото пламъче, което бе видял (или му се струваше, че е съзрял) в очите на Джъд. Припомни си и собственото си подозрение, че старецът не действа изцяло по своя воля, когато бе повел Луис на нощна екскурзия.
„Но кой го е накарал да го стори?“ — запита разумът му, но Луис побърза да забрави неудобния въпрос, на който не можеше да отговори.
— Погребах Спот и издигнах надгробната могила — глухо продължи старецът. — Когато свърших, забелязах, че Стани Бий е заспал. Трябваше здравата да го разтърся, за да го накарам да поеме обратния път. Но когато стигнахме до онези четирийсет и четири стъпала…